Стояха красиви и голи в Стаята на Забравата. Някой ги беше заключил там, за да бъдат на сигурно място, след като по съвсем ясни, но безинтересни причини закриха Музея на Времето – една от забележителностите на Приказния Град. Оттогава беше изтекло определено количество време – достатъчно за изискванията на една приказка и безразлично много или малко за самите тях.

  Стаята на Забравата беше най-неподвижното и безшумно място, което някой изобщо може да си представи. Точно това я различаваше от останалите помещения във Великия Музей на Времето. Безцветната врата на Забравата стоеше рамо до рамо с пясъчно-приплъзващата се завеса на Стаята на Унеса отляво и с невидимия вход към Стаята на Нищото отдясно. Пред тях се точеше неопределено дългият Коридор на Сънищата, известен като най-тъмното разклонение в целия музей.

    В Стаята на Забравата не им беше скучно, нито пък самотно; там те просто бяха и никой не търсеше причината за това. Въпроси не се задаваха, защото нямаше смисъл от отговори, а дори и да се откриеше смисъла, той с нищо не би променил пространството на стаята. Тя просто така си беше измислена. Самите те се бяха измислили така – да бъдат статуи на Забравата. Знаеха, че не е възможно някой ден някой да ги открие и не подозираха, че някога ще бъде написана приказка за тях и че само по законите на приказката те могат да станат откриваеми. За статуите това нямаше по-голямо значение например от факта, че са красиви, че са голи и че стоят.

    Гледаха се и мълчаха. Не бяха неживи, но го знаеха само те, затова не можем да кажем, че са били и живи. Единственото, което правеха беше да се доизмислят. След като много отдавна бяха измислили собствената си забрава и мълчание, красота и неподвижност, сега измисляха телата и душите си.

    Тя му измисляше една почти невъзможна чувственост. Страх я беше, но се реши да очертае мислите му именно с чувственост. После стана по-смела и му приписа страст, един ден му разреши и думи, но не му беше дала глас, затова думите останаха само за нея. После измисли искрица в очите му, за да бъде напълно сигурна, че Той гледа именно към голото й тяло. Остави ръцете му хладни и каменни, защото така можеше да си представя как докосването на тези длани ражда вихър от тръпки. Тогава с безгласните си думи Той й каза, че ако му измисли дъх, който да излиза от устните му, някой ден ще я целуне без допир, само на микрон разстояние от лицето й и тя ще усети ласките на измисленото му дихание. Когато Тя се съгласи (или може би преди това) Той продължи да я измисля, дишайки унесено.

    Галеше я с поглед и създаваше игра на цветове и блясъци в косата й. Не искаше да й даде нищо друго освен реалност. Затова се зае да я облича във виталност, да я обагря в нюанси и да измисля топлина и хлад по тялото й. Мислеше, че ако един ден Тя се раздвижи осезаемо пред очите му, ако в образа й се появи непогрешимата диря на реалността, тогава те ще могат да излезят от владенията на Забравата, ще пристъпят в света и ще се докосват като човеци. Затова Той вложи цялата си страст в измислянето на женствеността й. Раздели каменната й коса косъм по косъм и даде движение и блясък на всеки един от тях. Обгърна кожата й с топлина, смеси милиарди нюанси на бялото, розовото и златистото, докато не оцвети всяка гънка на тялото й; поигра си с мекотата и твърдостта, за да оживи бедрата и колената, дланите и лактите, корема и хълбоците.

    Сетне се загледа в гърдите й... Нежни, леко раздалечени...хладни. Знаеше, че под неумолимата им неподвижност няма да усети тласъците на сърце, че поради жестокото разстояние не би могъл да ги докосне с длан. Неговата мраморна длан... върху нейните ледени гърди... така, че да не остане дори нищожна празнина между една каменна ръка и една каменна гръд. Но ето, че можеше да я достигне с поглед, да измисли някак тези гърди... длъжен беше да ги претвори така, че в някой миг те да затрепкат нежно от тупкането на едно измислено сърце.

   Тогава го направи... Някъде дълбоко, дълбоко в себе си, призовавайки страстта на мъжкото си съзнание, той предизвика бризове, вълни от желание, създаде ветровете на живота и с гръмовен тласък ги запрати към гърдите й.

   Стаята на Забравата се изпълни с невидимите вихри на сътворението. Те се носеха без движение във въздуха, не пронизваха пространството, дори не трепкаха из него, не шумяха, не спираха и не тръгваха, но все пак бяха там и присъствието им стана мощно, непоносимо за витаещата навсякъде забрава. Ветровете на живота замилваха неподвижния мрамор на гърдите й – отначало нежно, но сетне с все по-нарастващ натиск... сграбчиха камъка, впиха се със страстта на целия възможен живот във вселената... Пространствата, разстоянията между точно този вихър и точно тези гърди станаха невъзможни. И най-сетне мраморът беше надвит. С невидима мощ, без отпечатъци, без пукнатини и следи от разруха, той се предаде и живителният вятър на страстта нахлу неумолимо в него.

   Тя, Той, пространството, стаята, забравата... всички доловиха плахите, но непогрешими трепкания на нейния пулс.

Туп-туп...

    Равномерният ритъм сякаш за пръв път променяше застиналия в бездушие въздух около тях.

Туп-туп...

    Всяко ново тупкане донасяше лекия аромат на живот. Той го долови може би преди нея; вдишваше странните нотки на затопляща се кожа, на човешко движение, мириса на зараждащи се емоции... толкова плах... като пъпка от ябълков цвят, която се колебае дали да разцъфти или да остане потулена в себе си. Да, животът, който се появи в Стаята на Забравата имаше такъв аромат – на колебание и дързост, приливи и завръщания, движение и неибежен полъх на съзнание за смърт.

Туп-туп...

...и едно ново, родено от възторга му,по-силно туп-туп.

Трябваха им няколко мига, за да го проумеят. Тя плъзна погледа си към гърдите му... очите му последваха нейните и Той сведе глава, за да съзре новото чудо – тласъците на своето сърце. Тогава Тя направи първата си крачка; пристъпи към него и постави ръка върху потрепващата му кожа.

-  Ние сме живи – каза Той.

-  Ние сме смъртни – каза Тя.

-  Но сме свободни. Можем да се стремим, да болим и да се радваме.

-  И все пак сме в плен...

-  На какво?

-  На лудостта, на границите й и на това да не знаем. Трябва да разберем.

-  Лудостта не е наказание... Наказание е да бъдеш жив и окован на ръба й.

-  Нали точно това е да си човек, нали всички те са на ръба?

-  Някои не са – каза Той и я погали по лицето – Някои са в лудостта, други са в смъртта, а ти си на ръба. Затова трябва да разбереш.

-  Кога ще разбера?

-  Тази нощ, когато излезеш от стаята. Аз ще те последвам, за да бъда част от твоето раждане.

-  Нали сме живи? – попита Тя.

-  Да, но носим в себе си страха от живота. Ти го носиш. Може би и аз. Първо трябва да преживееш раждането си, да го откриеш някъде в теб. Едва тогава ще знаем, че сме достатъчно истински и че мога да те целувам, че можеш да ме целуваш...

-  Целуни ме сега. Ето, аз те приближавам. Лицето ми е толкова близо до твоето... Имаме топли устни, не измислено, а истинско дихание... Имаме реални длани, с които да се почувстваме, езици, с които да се докоснем...

-  Не разбираш...  Ако те целуна сега, двамата отново ще се превърнем в статуи, въздухът наоколо ще застине, гласовете и движенията ще се изплъзнат от нас, ще се разбият в краката ни и подът ще ги погълне. Трябва да излезем от Забравата, за да потънем може би отново в Забрава, но друга, този път човешка.

-  Ще можем ли?...

-  Ще можем – усмихна се Той. – А сега поспи. Когато нощта за пореден път убие светлините на деня, ти ще се събудиш и ще тръгнеш. Аз ще те последвам.

 

XXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXX

 

   Тя се събуди в своята нова нереалност. Докосна лицето си, усети пътищата, по които криволичеше кръвта под кожата й... но като че ли част от топлината започваше да чезне, да се топи под напора на отново нахлуващия в нея хлад. Тогава си спомни неговите думи и без отсянка на колебание излезе от Стаята на Забравата.

Не се обърна назад, но знаеше, че Той я е последвал.

      Запълзя из коридор, по които никой не е минавал... плъзгаше се с бавни стъпки, но много уверено в тъмнината... Макар и тихи, стъпките й събуждаха мрака, плашеха го... Той побягна в своята мистична паника, крещейки. Тялото й се поклащаше смело напред, усети, че ръката й отпуснато държи меч. Това беше дара от Нищото, което се сбогуваше с любимата си дъщеря, давайки й увереността на оръжието.

Мечът се влачеше върху венецианската мозайка, стържеше по гладката й повърхност. Хор от демони разтърси пространството с писъци. Коридорите се пробуждаха със странното усещане, че това е живот, който не са познавали.

Но...внезапно Тя се сепна...спря, осъзнала бягството на мрака. Припомни си, че е живяла с него, в него. Пламъците на стотици свещи по стените бавно се разпалиха нагоре, лъкатушещи из въздуха... Невидима ръка се плъзна върху тях и светлината им се устреми, следвайки ласките на тайнственото присъствие. Тези пламъци сега й се сториха по-страшни от смърт. Замахна с меча си към свещите, но вместо тях усети, че посича въздух...само въздух... Приглушени гласове й зашепнаха, че около нея няма материя...че вече нищо,освен собственото й тяло не е реално... Светлина и нищо...пламъци, от които няма спасителен изход.

Треперещата й ръка вдигна меча отново и замахна с едно-единствено движение, в което вложи целия устрем, на който съществуването й беше способно. И...чудо!

Свистенето събуди звъна на нежни камбани...не силни, нито натрапчиви... Звънтяха... Най-съвършените звуци на света. Те не галеха слуха, те инкрустираха картини...чувства... От очите й се отрони сълза от радост. Пламъците наоколо се разиграваха неистово, но Тя изведнъж осъзна, че те не са пожар, те бяха танцьори, които канят мрака на танц. Звън. Пламък. Мрак. Оргия на световете... Огнена страст, която обезоръжава тъмата в звъна на камбаните.

      Устните й засияха в усмивка. Потърси го с поглед. Той беше на микрон от нея. Безмълвен...радващ се на всяка капчица роса, раждаща се във фибрите на клетките й... Бездиханен от топлината, която струеше някъде отдълбоко в тялото й, от кръвните й телца. Беше така щастлив, че Тя се ражда, че гори, че белотата й сияе, а кожата живее от танцуващите по нея отблясъци на огнените езици. Той никога не беше виждал толкова красиви сенки. Сенките, които винаги са били прелюдия към мрака сега наподобяваха радостни и екзалтирани тълпи от сиви хора, срещащи за пръв път в живота си радостта. Пиянство на мрака. Опиянение от музиката, която съблазняваше меча да претвори увереността си в стихия – стихията на диригент... Унес, който превръщаше стърженето по мозайката в звън, а каменната вечност – в преходна, но заслужаваща мига си обреченост.

      Непознатата за тях лудост, до този момент само витаеща около телата им, най-сетне проникна в костите им... някъде дълбоко, където нямаше ядра на съществуването, на места, в които досега все още липсваше живот, а топлината се сливаше със студа. Беше лудост. Бяха в лудостта, а тя в тях. Те се раждаха.

     Раждането им носеше в себе си мигновения сблъсък между желание и докосване, улавяше и задържаше мига на пречупения микрон, в който устните им се съединяваха чрез магията на дъха. В тяхното раждане се съвокупляваха смърт и топлина, бягство и осъдено търсене.

     Погледът му долови доверието на очите й – очи, които за първи път се затварят без тревога, най-сетне разбрали, че желанието е повече от материята. Потопи я в себе си с прегръдка-пропадане в една желана бездна. Порив навътре... към него... към нея... към себе си... към тях.

 

XXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXXX

 

   Кап-кап-кап... Времето капеше някъде около тях, стичаше се на тънки вадички по пода на коридора, а те стояха прегърнати и щастливи. Той помилва лицето й, целуна очите, които го гледаха и му нашепваха, че Тя вече знае...

-  Живи сме – каза погледът й.

-  Да... – усмихна се неговият.

Но те все още бяха в този коридор, току-що родени там някъде в неговите тайни пътеки. Трябваше да продължат нанякъде.

Мракът отново беше съблазнил пространството и сега мълчаливо се плъзгаше по стените, тавана, дори предизвикателно галеше със смразяващите си ръце бавно загасващите светлинки на свещите. Нюанси от хлад го следваха навсякъде, неизбежно, всеотдайно... като негови предани робини.

Тя се надигна. Той прочете по настръхналите косъмчета на кожата й, че тук не са в безопасност, че студът ги дебне от всяко разклонение на криволичещия коридор.

-  Ела, трябва да продължим  – каза Той. – Остана още малко...

-  Накъде? – попита Тя

-  Накъдето ни поведе мисълта ти... Аз не бих могъл да разгадая къде ще стигнем, нито дали ще можем да останем там.

Не искаше да й каже, че в този момент тайнственият коридор му шептеше с хладния си глас... Плашеше го, давеше го в потопи от съмнение. Сега Той не знаеше дали иска двамата да продължат напред или да се върнат обратно в Стаята на Забравата... Щеше ли Тя да пожелае да се вкаменят отново... да се съзерцават с мраморни погледи там... в стаята, от която бяха произлезли? Тогава нямаше да има зловещи коридори, нито хлад; стържещите гласове на демоните щяха да изчезнат завинаги... Колебанието щеше да се свлече от мислите им като ненужно покривало. Заедно с него обаче биха изчезнали и танците на допир между кожа и кожа, безкрайните срещи на дъх с дъх, ветровете от чувства, които усещаха, вървейки един до друг.

       Сега болеше. Бродеха из зловещия коридор, преследваха нещо в мрака, но Той не се страхуваше, просто го болеше от очакването на нейния избор. Това беше най-болезненият избор на съществуването.

Очите му вече бяха изпити от усилие да се взира в нея през тъмнината. Боеше се дори да мигне, защото не искаше и за секунда да я изпусне от поглед.

Най-сетне сред воалите на мрака и движенията на собствените си сенки доловиха оттенъците на приглушена светлинка. Не беше превземащ сетивата блясък, нито дори ласка от слънчев лъч... Колкото повече я доближаваха, все по-отчетливо наподобяваше някакво тайнствено сияние, загадка, чиито отговор ги примамваше и малко, съвсем малко, плашеше. Светлинката се прокрадваше изпод прага на една врата, осветяваше призрачните паяжини, клеясалата ключалка, неясния надпис, отблъскващите нюанси на дървените дъски.

Спряха се. Той изчакваше нейното решение. Внезапно разбра, че това, което ги очаква зад вратата се заражда сега, в този момент, по силата на нейното съзнание. Ако мисълта й беше пропита от страхове, стаята зад този вход щеше да ги погуби... или вкамени... или смрази. Но ако...

Тя го погледна. Пристъпи към вратата. Опита се да я отвори... натисна бравата... сетне по-решително...с двете си ръце. Вратата не помръдваше. Тя заблъска яростно. Дървото беше по-силно от нея.

Накрая изтощена приседна на пода. Гърбът й неволно погали зловещите панти и... вратата се предаде. Разтвори се широко пред тях, не успяла да устои на нежното докосване.

Той стисна очи... Знаеше, че това, което ги очаква отвъд е края на тяхното бродене, но не смееше да погледне. Още секунда неведение и... Чу нейното ахване. Усети ръката й, която обви неговата и го привлече напред. Очите му се отваряха за частица от мига, но през тази частица пред него преминаха страхливи моменти, бягащи чувства, уличаващи тайни, съмнения и всички те се стопиха в прекрасната гледка, която се разкри пред него.

-  Това е... – възхитено прошепна Той.

-  ...Стаята на Звездите! – допълни Тя.

Да, това беше Стаята на Звездите... Не само таванът, цялото пространство беше меко и галещо като есенно небе. Небе в граничен момент – слънцето бе залязло само преди минути и в най-ниските ъгълчета все още се лутаха малки пурпурни облачета.

Мек здрач. Като памукови облаци. Златист. Като отблясъците от отслабващото оранжево на лъчите, които акварелно багреха овалите на хълмовете. Акварелно като... Той погледна към нея ...като сълзите върху грима й. Нагоре се бяха разстлали без чувство за граница мастилените нюанси на синьото.

“Живо” – помисли си...

Слънцето заспиваше. Вятърът...много своенравен, сменяше топлите ласки с лека отморяваща прохлада.

Контурите на гора в далечината се притворяваха плавно. Мастиленото се превръщаше в пастелно, първо мрачно, но след миг кристално черно.

И тогава Той я прегърна. Искаше завинаги да заличи разстоянията и между тях двамата да останат само микрони на осезанието, които се зараждат, трепкат и изгубват в присъствието на другия. Отново и отново. Като мълчаливи доказателства на усещането за живот.

По устните му се разля неговата първа усмивка. Всички страхове се сляха в една нежна уплаха, че ще я задуши в прегръдките си.

Поведе я в стаята. Тук щяха да бъдат живи, да се докосват и да се милват...

Първото нещо, което Той направи беше да вземе кошница и да събере в нея звезди. Разстла ги в пространството като постеля... Легло. Малко звездно гнездо, където светът щеше да е синкави светулки...

Лежаха един до друг. Толкова голи и толкова близо... Щурците около тях завзеха владенията на звуците. Новият им концерт...  не чуван от друг. Специално за тях двамата.

       Млечният път тихо заромоли по едната стена. Милваше ги с падащи звезди като невидима река. Луната над тях беше смаляващ се сърп и издаваше нежните си мелодии. Отнякъде се появи и Северното сияние, дошло, за да бъде завивка на чувствата. Те му се усмихнаха и тихичко се прегърнаха под него.              

Капки роса тържествуваха по телата им... Неспокойни като котки. Затичваха се нанякъде, блъскаха се, сливаха се, превръщаха се в поточета, плъзгащи се и галещи кожата.

Едно нощно облаче се спусна към тях и започна да ги гъделичка. Те се разсмяха, но облачето стана нахално, затова Той го пропъди с ръка. То се отдръпна обидено, изплези се и побягна нанякъде.

Облачето беше едно от децата на Луната. Тя спусна лъч към него и го прибра при себе си. Сетне им се усмихна с позлатените си устни и посипа лунен прашец по телата им. Звездите за миг изплетоха сребърен воал, който заплува ефирно към тях, сля се с приказката им и се спусна като нежна прегръдка към нейния край.

 

XXX

 

 

 

 

 

извинявам се за отвратителния формат на текста. не можах да се преборя успешно с него, за да го пригодя към границите тук...

Много е красиво, ще си я прочета отново, благодаря за чудесната приказка!
Тери

Da, tova e krasiv podaryk ot teb :)

A tova go namerih gore-dolu po syshtoto vreme, kogato prochetoh texta

http://weblog.bezembinder.nl/00-15/pygmalion.jpg

Njamash li nuzhda ot iljustracija?

El.