Най-мистичната приказка на Фани...

 

Омагьосаната гора От Фани Пейчева

 

            В едно царство растяла дива непроходима гора. Из нея бродели хищни зверове и птици перели райски опашки, а песните им карали всичко да замлъкне и да слуша с упоение. Но освен духове и зли магьосници, никого не радвали дивните им песни.

            Дърветата били черни и клоните им се преплитали като ръце на загиващи хора. Листата зъзнели под спускащите се привечер ветрове и шушнели жално. Храсти с изкривени вейки тъжно се виели по напуканата земя и зловещо тъмнеели под лунната светлина. Мъртва гора – свърталище на зли потайни сили. Тук място за людете нямало. И никой не смеел да нагази я съчки да сбере, я някоя билка да подири. Дърветата го пропускали, ала подир него се затваряли, като стена се възправяли и го смазвали. Дори владетелят на тая земя, самият цар, не поглеждал към омагьосаната гора.

            Само един човек от царщината не се плашел да навлезе в нея. Само той бродел от заран до вечер и все намирал обратно пътека да се върне с богат улов. Това бил ловецът на владетеля, храбрият Велян. Говорело се за него, че нито зли сили имали власт над живота му, нито пък духове можели да го стреснат.

            Изкусен стрелец бил Велян – от стрелите му нищо не убягвало. Убивал той диви зверове и птици, за царската трапеза дивеч да има, за царското ложе кожи меки, а за боляри и царедворци – забава и веселие.

            Веднъж царят повикал ловеца си и му наредил:

            -Намислил съм да се женя. Трябват ми много кожи и пера от райски птици. Иди в оная, омагьосаната гора и без това, що ми е нужно, да не се връщаш. Иначе ще усетиш царския ми гняв!

            Велян се поклонил и напуснал тронната зала. Преметнал лъка и колчана през рамо и тръгнал. Навлязул дълбоко в гората, убивал, дордето не останала ни стрела. И решил да се връща. Ала каква била изненадата му, когато се видял плътно обграден от сухи дънери и храсти. Бодливи клони и къпинаци, протегнати мъртвите си вейки и се впили в дрехите и месата му. Стволовете застрашително се наклонили и скрили от взора му синевата на небето. А слънцето вече клоняло на заник. Вятърът потайно зашумял в клонака. Дочул се рев на диви зверове, тръгнали на нощен лов.

            Велян объркано се въртял на място и тъпчел грозната земя. За първи път в живота си усетил ледена тръпка да се прокрадва към сърцето му.

            -Ще ме разкъсат тия, що допреди миг убивах безмислостно! – продумал си той, силейки се да се освободи от коварната прегръдка на мъртвите шипки. – Що ще да става. Тука ще се мре...

            Ловецът дълго се борил, късал, чупел, дордето успял да се добере до най-близкото дърво и бързо се покачил. Свил два клона – направил си легло и се отпуснал, капнал от умора и тревоги. Погледнал към небето и се замислил.

            Изведнъж някъде отдалеко долетял глас. Някой се приближавал и пеел дивна песен. Меки стъпки тупкали о сухата земя. Пукали съчки, шушнела тишината, а песента все по-близо звучала и омайвала сънната гора.

            Велян смаяно гледал надолу и едва не паднал. Между изсъхналите стволи на дърветата се движело лунно сияние. Няпрегнал взор и водял, че това било момиче, цялото в бяло, с коси, излъчващи прозрачно бледа светлина. То леко вървяло и докосвало с прозрачната си длан дънерите. Те се отмествали встрани и му сторвли път. Същите тия дънери, дето през деня го бяха сграбчили с мъртвите си клони и не го пускаха да мине, сега послушно отстъпвали под ласката на моминската ръка.

            Момичето не било само. Край него гордо стъпвал гривест лъв. Отпред благороден елен кипрел красивите си рога. Зад тях два бели вълка. Накрая тежко се поклащала и пристъпвала огромна, страшна кафява мечка. Последна се плъзгала страховита, дебела като дънерите край нея змия с вирната глава. И тя пеела ведно с момичето и тихичко шумоляла по сухата трева. Птиците подскачали от клон на клон, перели райските си опашки и така чуруликали, че замайвали тишината. До ствола на дървото, където се таял ловецът, ги пресрещнал гъвкав и бърз като светкавица рис, запял мъркащо и повел дружината навътре из гората. Песента заглъхнала, дордето съвсем се изгубила и над гората отново настанала мъртвешка тишина и мрак.

            И ако не бил буден и не бил на тези криви клони, Велян би помислил, че е видял най-прекрасния си сън.

            До изгрев слънце не склопил очи – все мислел и мислел. Момичето стояло пред очите му нежно, прозрачно и прекрасно, излъчващо неземна светлина.

            -Дали не е и то един от тия духове, покорили бедната гора? – питал се той, ала сам не си вярвал. – Не може красотата да бъде зла, със злост не може да се изтръгне песен от зверове. Това е добро, благородно същество. Кое ли е то?

            А когато съвсем развиделяло, той спуснал нозе, та слязъл от дървото. Не трепнало ни клонче. И храстите не го закачили. Под стъпките му не шавнала ни съчка. Обнадежден, той грабнал улова си и закрачил бързо към двореца.

            -Изпълних заръката ти, царю, и ти донесох кожи и райски птици за невестата ти – на един дъх продумал той, като застанал пред трона. – Но повече няма да убивам зверове и птици. Вземи ми главата, това е моята дума! – И свалил лъка и стрелите, положил ги в нозете на владетеля.

            Царят побеснял от гняв.

            -Кой си ти, та да искаш или да не искаш? – ревнал гороломно той и скочил срещу момъка. – Аз нареждам тука, аз заповядвам на слугите си. Какво му се прищяло, да захвърли колчана. Затворете го в подземията. Като позеленее от влагата, друга песен ще ми запее. Стражи, водете го!

            -И да изгния там, пак няма да убивам зверовете. Пращай си когото щеш в омагьосаната гора. Аз се отказвам! – провикнал се Велян, блъскан и влачен от царските стражници.

            А долу веел хлад и тежка миризма давела ловеца. Голият под се хлъзгал под нозете му и нямало де да се прислони, да отпусне морна снага, да помисли как да се спаси от тая беда.

            Една нощ, когато луната се спуснала ниско над заспалата земя и се търкулила като прясна турта през решетките в тъмницата, една от стените безшумно се отместила и във влажното подземие заискрило сияние. В него като в звезден облак стояло момичето от омагьосаната гора.

            -Не се плаши, ловецо, и не ме гледай с такива очи! – продумало кротко то. – Или мислиш, че съм сън? – И се усмихнало.

            -Не се надявах да те видя тука – отвърнал момъкът.

            -Прав си, момко. Това място не е нито за люде, нито пък за духове и привидения, нали? – дяволито попитало то.

            -Не е вярно, девойче. Всяка нощ от ъглите излизат зли сили и ме заплашват. Искат да ме накарат отново да нагазя из вашата гора, да убивам зверове и птици. Но аз още се държа. Решил съм, повече никакъв лов! – твърдо изрекъл Велян.

            -Искаш ли да те изведа на свобода? – внезапно попитало момичето. – Искаш ли отново да видиш слънце и звезди?

            -Че кой е луд да седи в тая плесен и смрад?

            -Добре, но ти трябва да ми обещаеш две неща. Първо, че ще напуснеш престолнината и ще се заселиш в нашата гора да живееш...

            -Приемам! – мигом се отзовал момъкът.

            -Бързаш, момко, много бързаш. Това не е гора като гора. Тя е омагьосана. Там няма ни капка вода. Всичко умира от жад. Живите твари чакат дъжда да сберат някоя капка влага в букова шумка, а в другото време ближат оскъдната роса, паднала на ранина. А някога тук имаше бистри извори и кладенци разхлаждаха пътниците. Но горският цар беше надхитрен от зли сили и те обсебиха гората. Умъртвиха я, оставиха живи само зверовете и птиците, за да примамват людете, а после да се кискат и радват над бедата и нещастието им. От нея навън не се излиза, пазят я. Ето къде трябва да живееш, момко, без вода, в засуха като всички други. Приемаш ли?

            -Приемам! – тъжно отвърнал момъкът.

            -И второто ми условие. Намери вода, доведи я в гората и ще развалиш магията, ще прогониш злите духове завинаги. Приемаш ли? – отново попитало момичето.

            -Приемам! – като клетва отвърнал Велян.

            -Тогава да вървим. Аз ще ти помагам. Зверовете ще ти бъдат другари, ти не се плаши от тях. Доброто, що им стори, като се отрече от лъка и стрелите, ще помнят, дордето свят светува. – И допряла длан до зида на тъмницата. Той се отместил и те прекрачили нощната тъма, намерили се на свобода.

            Когато първите слънчеви лъчи позлатили върховете на дърветата, те наближили гората. Все така мъртва и загадъчна стояла, само зверовете, наклякали в шубраците, търпеливо чакали приближаването им. Щом се изправили пред тях, гальовно погалили глави в нозете им и жадно гледали ръцете им – не носят ли вода.

            -Живей, момко! Когато решиш, тръгвай да изпълниш и второто ми условие. То ще ти донесе много мъки, но ще добруваш! – продумало накрая момичето и навлязло навътре в гората, разсеяло се като утринна мараня.

            Запретнал Велян ръкави, построил си колиба, стъкмил си покъщнина. Ядял корени и изсъхнали плодове, сбирал в букова шумка дъждовни капки, чакал утринната роса, ала все жаден ходел. И решил да тръгне вода да дири.

            Прекосил гората с лък през рамо и стъпил на пътека, що извеждала нагоре към планината. Там, под дърво високо, съзрял чудна гледка. Грозен звяр, кафява мечка, пристъпяла на късите си лапи и нетърпеливо махала глава. Златогривест лъв тупал с опашка и тихо ръмжал. Грациозен рис драскал с челичените си нокти дървото и святкал със зелените си тесни зеници. Около всички тях, навила девет тежки гривни, лежала змията, що пеела ведно с момичето в оная нощ. Сплесканата й глава стояла високо над земята, а езикът й като жило потръпвал, готов да се стрелне.

            -Знаем накъде си тръгнал, Веляне! – продумала тя, като видяла момъка пред себе си. – Без дружина трудно ще ти бъде. Пътят ти не ще бъде лек, а сънят ти няма кой да пази. Все някоя и друга работа ще свършим вместо тебе. Ти не бери грижа, ние можем неща, дето и човеците не умеят.

            -Е, като сте решили...аз какво? – не знаел що да рече Велян, па махнал с ръка и повел дружината си нагоре.

            Зад тях се понесла оная дивна песен, що пеело момичето в паметната за ловеца нощ, и на душата му изведнъж станало светло и топло. Усмихнал се с благодарност и сам запял.

            Змията изпълзяла пред него и огледала пътя.  Ту тревичка ще помирише, ту при някоя билка ще поспре или ще вирне сплескана глава и дълго-дълго ще се взира е огненото небесно светило, сипещо жарава над земята.

            -Триста години как пълзя по пътеките си, още триста ще живея, но вода ще намерим. А разтури ли Велян магията, няма да го оставя ни в радост, ни в беда. Ех, какви времена настанаха, а какво беше...сърцето ми се вкаменява – съскала змията, извивала дългото си туловище между камънаци и треви и водела дружината все по-далеко от мъртвата гора.

            След дълги лутания стигнали в подножието на рядка габърова горичка. Приготвили се да нощуват.

            -Аз ще пазя! – изръмжал мечокът.

            Сгушили се другарите, заспали. Змията ги обвила с тялото си и притворила морно очи. Само мечокът обикалял и зорко бдял над съня им. До зори нищо не се случило.

            Продължили. На втората вечер останал да бди лъвът. И нему стражата минала мирно. На третата вечер останала навита на кълбо да бди змията. Луната изгряла кръгла, призрачно красива, а тя не сваляла очи от другарите си. Когато облак затулил месечината, из мрака заблещукали рой зелени искри, пръснали се на вси страни и налетели на спящите. Скоро змията различила пъплещите сенки на зли духове.

            -Гледайте – доловила тихото им ликуване тя. – Змията ги варди. Сега ще я прогоним. – И преди да е мигнала, върху нея налетели ято крилати гущери, прилепи и друга сган – все противна и пакостна.

            Но змията не била вчерашна.  Раззинала паст и всички полетели като в пещера. Злите духове надали писък и при първия слънчев лъч се пръснали, изчезнали ведно с мрака.

            Сутринта Велян видял набъбналото туловище на змията, ала не попитал нищо. Когато минали край дълбока клисура, тя раззинала паст и избълвала надолу каква ли не гад. Скалите мигом позеленели, покрили се с мъх и лишеи. И без приказки продължили.

            На четвъртата вечер спрели на бивак сред островърхи назъбени скали – страх да те хване. Ама като нямало по-сгодно място, пък и нощта се сгъстявала, останали.

            -Тази нощ е моя стражата! Измяукал рисът. – Глътката ми е по-суха и от пресъхнал геран, няма да заспя.

            -Чудна работа – продумал момъкът, - толкова път минахме, а ни капка вода не срещнахме. Каква е тая?

            -Ти, Веляне, още нищо не знаеш – изсъскала змията. – Ние си мълчахме, за да не те плашим. Край нас са злите духове, дето властват над гората ни. Те крият от очите ни водата, белким загинем и не изпълним условието на Горянка – горското момиче. И трябва да ти река, те са навсякъде. Тепърва ще се срещаме с тях. Ама тебе да не те е грижа, ние затова сме тука. Лягайте да спим, утре ще бъде тежък ден, усещам го по отровните си зъби.

            Рисът, присвил зелените си огнени очи, зорко се взирал в мрака, без да мръдне ни косъмче от ухото му. Тънките му ноздри ловели въздуха и разпознавали всяка миризма.

            Изведнъж на пътеката под дървото, на което дебнел рисът, се появило синкаво огнено ухо, сякаш някой изпод земята се вслушва в нощния мрак. След него пъкнало второ, трето, дордето лумнала цялата местност.

            -Намислили с какво да ни плашат! – просъскал доволно рисът и вирнал уши. – Да видим какво ще правят духовете.

            И те не закъснели. Изникнали направо от земята. Насядали в кръг и зацвърчали.

            -Я тихо! Ще ги събудите! – спрял ги най-старият дух с нос като кукумявка. – В ръцете ни са, няма да ни избягат.

            -Не се бави! – размахал ръце друг дух, сух като коренище. – Да го ослепим, това е най-страшно за човека. Ослепи го!

            -Вярно, бе! Човешките очи не могат да гледат в нашите неверни огньове. Как не се сетих по-рано!

            Рисът чул всичко и пак се усмихнал доволно. Той, по-бърз и от мълния, се метнал, та застанал с гръб към другарите си, с гърди посрещнал неверните котешки уши – тоя дяволски огън.

            -Леле-е-е, ама той гледа в огъня? Нищо му няма... – писнали духовете и се пръснали като грахови зърна, изчезнали направо под земята.

            Заранта никой нищо не разбрал, но рисът бил уморен и дремел така както си ходел. А змията току повтаряла:

            -Иде и твоето време, момко, да се стягаш. Нашепнаха ми го тревите. Чака те тежко изпитание. Да знаех какво....

            И наистина то не закъсняло. На деветия ден стигнали планината. От подножието й започвала величествена дъбова гора – гора силна и могъща, хранилница и закрилница на зверове и люде. Изпод всеки дънер вода бликала и разхлаждала дневната задуха. Тучна трева буяла и зеленеела на воля.

            -Такава беше и нашата гора, преди да я завладеят злите сили – просъскала змията и натопила плоската си глава в бистрото изворче, що бликало и се виело току до пътеката.

            И другите се спуснали да разквасят уста, да се поразхладят след толкова жадуване.

            -Вода много. Ала как да я уловим и отведем до нашите места? – губел се в недоумение момъкът. – Дали да запитаме най-стария дъб? Той ще да е царя на гората.

            И тръгнали между младите издънки. Някъде в гъстото, там, където хлад спокойно царял и тишината кънтяла, стоял непоклатимо огромен дъб. Само изпод него не бликала вода и наоколо било утъпкано и сухо, като да било самодивско сборище.

            -Този ще да е старейшината – рекъл си Велян и направил почтителна крачка напред.

            Ала змията предупредително изсъскала и замятала пръстени. Рисът зафучал, лъвът заревал, а мечокът застанал отпред.

            Наоколо било тихо и мирно, та момъкът чак зяпнал от изненада. Какво ли им станало на тия животни, искал да попита, но като погледнал към стария дъб, разбрал. Възправено в сребристо сияние, към него простирало ръце горското момиче Горянка. Момъкът тръгнал към него, но рисът го изпреварил. Той го заобиколил, лъвът го върнал. Накрая змията се разлютила на упорството му и обвила нозете му като с вериги.

            -Ни крачка, не разбираш ли езика ни! За къде бързаш? Да умреш има време. Това е изпитанието, за което ти говорих.

            Пусни ме, зъм такъв! Не видиш ли Горянка? Или я забравихте? – дърпал се момъкът и се силел да се освободи.

            -Човеците са слепи за видни неща! – изсъскала в лицето му змията. – Слушай ме, няма време. Извади стрела и я забий в сърцето на тая долна твар. Иначе никога жив не ще напуснеш това място и вода няма да види нашата гора, и Горянка напразно ще те чака. Слънцето скоро ще залезе и тогава ще настане времето на духовете. Побързай ти думам!

            -Не я слушай, момко! – обадило се момичето и отново простряло ръце към него. – Не ме ли помниш? Забрави ли как те изведох от тъмницата? И какво ми обеща? А аз на теб се надявах...

            -Стреляй, човече! – съскала змията.

            -Стреляй, слънцето захожда! – изръмжали и другите.

            Момъкът съвсем се объркал. Не можел да не вярва на очите си. Не искал да се противи и на другарите си. Но как да изпрати смъртоносна сребърна стрела в сърцето на момичето, което беше обикнал повече от живота си, от водата и от въздуха? И той безнадеждно отпуснал ръце. Но като съзрял последния слънчев лъч да чезне нейде зад короната на стария дъб, се решил. Измъкнал една стрела, с треперещи пръсти я натъкмил и без да гледа я пуснал.

            Момичето изпискало грозно, но продължавало да стои опряно на ствола на дървото, а от очите му покапали сълзи.

            -Още една стрела! Побързай! – побутнала го змията.

            Пуснал и нея. И тя се забила до първата, точно в сърцето на това крехко горско създание. Ала тоз миг страхотен грохот ги повалил на земята. Вихрушка налетяла връз тях и те впили зъби и нокти в сочната трева. Мечката и лъвът прикрили тялото на момъка, та той едва не загинал под тежестта им. Когато всичко отминало и над земята настъпила прежната тишина, се привдигнали и се огледали. На ствола на стария дъб висяло дребно уродливо човече с дълга влакнеста брада, с грозни очи и безпомощно размахвало тънките си криви ръце и крака. От момичето и помен нямало.

            -Видиш ли какво срещнаха стрелите ти? – изсускала доволно змията. – Рекох ти, това не е нашето момиче. Ах, колко ще се радва Горянка като разбере, че магията е на път да се развали! Аз-ссссссс съм щас-с-с-стлива! Сега и вода да отнесем!... – разпуснала пръстени тя, та освободила нозете и гърдите на Велян.

            Велян се поклонил на стария дъб и продумал:

            -О, дъбе, дъбе! Ти, който си велик и могъщ! Ти, дето си прострял корона на вси страни и посоки и закриляш зверове и хора! Научи ме как вода от гората ти да взема. Как да съживя и нашата, та да стане като тая?

            Дъбът разтърсил грапавата си насечена с безброй гънки снага и прошумолял с листа:

            -Сполай ти за добрите думи – с добро ще ти се отплатя! Вода ще ти дам. Вземи ме със себе си и живот ще вселя в мъртвата гора.

            -Да те взема, дъбе, ала как? – възкликнал момъкът.

            -Ще те науча, момко. Разрови земята. В коренището ми ще намериш брадва и лопата, златен трион. Прережи снагата ми и ме отнеси. Побързай, здрач усещам да пълзи в клонаците ми.

            -Ой, дъбе, дъбе! Нали ще загинеш, как да те просека?

            -Тука ще настъпи моята кончина. Ала там долу, в другата гора, аз отново ще се съживя и ще живея. Не се плаши, право ти думам. Притъмнява. Скоро царицата на нощта ще зашета по пътеките и ще приспи всичко живо. Не успееш ли да ме изтръгнеш преди мрак, напусто ще иде целият ти труд и мъка. Започвай! – подканил властно дъбът.

            Нямало как. Велян разровил корените и намерил сечивата. Грабнал брадвата. Ударил веднъж, дваж, триж – повече треско полетели. Подхванал и триона. Режел, колкото сили имал. Мечката му помагала, рисът и лъвът също. Само змията зорко бдяла и не изпускала от око вечерното небе.

            С грохот се повалило величественото дърво. Момъкът с мъка погледнал красивата корона, вехнещите листа и се навел, обхванал ствола там, където белеел просеченият дънер, и го придърпал към себе си. Той се измъкнал с корените от земята и като дете се свил на гърдите на момъка. А той, без да се бави, се спуснал надолу към омагьосаната гора, невярвайки, че носи живот и спасение за всички живи твари. Тичал без отдих цели девет дни и нощи, не сещал нито глад, нито пък умора. Другарите му го подкрепяли, както и преди и скоро навлезли в дивата гора.

            Велян се стрелнал по пътеката, та спрял пред дървото, на което прекарал оная зла нощ. Пуснал дънера на отсечения вековен дъб на сухата земя и прошепнал:

            -Съживи се, дъбе! Съживи се и живей!

            Мигом корените се раздвижили като пръсти на уморена ръка, протегнали се, опипали околовръст и се впили яко в неоросяваната земя. От отсечения ствол бликнала буйна вода, извисила се нависоко, разпръснала се като небесна дъга и кротко се спуснала, та полазила надолу между храсти и дървета. Всичко се раззеленило, събудило се за живот.

            Гледал Велян тая велика промяна и очите му се премрежили от радостни сълзи.

            -Жив да си, събе! Ще те тачим и почитаме. Под тебе оброк ще правим. И селище ще ти съградим! – прочувствено издумал момъкът и затаил дъх.

            Околовръст на дънера се показали млади зелени филизи и пред очите на всички започнали да растат и извисяват снага. Само след миг около стъблата с бликаща вода се появила млада букова горичка.

            -Ловецо драг, ти изпълни дадената дума! – дочул се нежният глас на горското момиче и всички му сторили място до Велян. – Магията е прогонена, водата съживява всичко по пътя си към полето. За отплата ще ти изпълня три желания. Искай! – издумало момичето и благо го погледнало в лицето.

            -А тебе ще те виждам ли? – захласнато я гледал той.

            -Само в сънищата, момко. Всеки с предопределението си. Ти сред люде ще живееш. Аз съм горско момиче, другаде е моето място. Искай от мене всичко, що душата ти желае. Ще го сторя!

            Натъжил се Велян и навел глава. Като видяла това, змията го посъветвала:

            -Поискай човеци да дойдат при нас!

            Без да съзнава що дума, поискал го.

            Горянка тупнала с нога в земята и по пътеката мигом заприиждали мъже с триони и брадви, с лопати и мистрии и захванали градище да строят.

            -Поискай за тия, що тъдява ще живеят, до дълбока старост на крепко здраве да се радват и никога ратници да не стават. Само мирният труд да познават и от него да се препитават. А изворът, дето го донесохме, вълшебен да стане, а водата му – чудодейна. Поискай го! – побутнала го отново змията.

            -И това ще бъде! – отвърнала Горянка. – Поискай си нещо за тебе, момко! Не ти ли се ще богатство, имане, власт?

            -Нищо не искам...каквото за другите – това и за мен! – тъжно продумал момъкът като пиел с очи красотата на момата.

            -Добре, щом ти не искаш, аз пък ще ти подаря нещо! – въздъхнала Горянка и му подала сухо клонче с едно листо. – Вземи го. И когато ти стане къщата готова, когато затъгуваш за сродна душа, сложи го под възглавето си и си легни. И не ме споменувай с лошо! Вие, горски зверове и птици, също. Прощавайте! Дойде време да се разделим. Вече има кой да се грижи за вас. Сбогом! – простряла ръце Горянка над всички сбрани и заотстъпвала назад, дордето съвсем се скрила от погледите им. Само нежната песен все още долитала отдалеко, но и тя заглъхвала под ударите на секирите и търнокопите.

            Велян скътал скъпия дар и се впуснал в работа. Така се затъркаляли дните в труд и наредба. Построили край стублата много къщи. Заечал детски смях, моминска песен. Само Велян се губел из гората и мирка не намирал никъде.

            -Какво се щуркаш из шумака, та плашиш птиците и натъжаваш приятелите си? – срязала го змията. – Време е да сложиш клончето под възглавето си.

            Сторил го. А на заранта, що да види! Из къщата му шета момиче, досущ като горското, само дето не било в лунно сияние и косите му не пръскали светлина. Това било красиво човешко момиче. Спуснал се Велян, та го прегърнал и извикал:

            -Хей, люде! Каня ви на сватба!

            Така се вдигнала първата сватба в нявгашната омагьосана гора, ала не била последната. Че като се заредили едни празници – край нямало. Така е и досега. Старият дъб все още си стои на мегдана, под него бълбука стублата с жива вода и дарява мало и голямо с дълъг живот и здраве. Идете и вижте! Не се бойте от зли духове и потайни сили. Те никога повече не посмели да минат по ония места. Сребърните стрели на момъка Велян и до днес висят над одъра му и пазят градището от беди и злонамереност.

 

           

           

:)))) за хубавите приказки.
П.С. Разпечатвам ги и си правя книжка.

Хубава приказка.