Прочетен: 1631 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 18.03.2009 15:10
Ще си позволя да помоля всички, които харесаха приказките на Фани, очакваха ги и наистина им се радваха, да прочетат този постинг. Преди време опитах да разкажа накратко историята на тази жена и нейните приказки, а това по-долу е преписания послеслов към книжката й, дело на Димитър Коруджиев. Написан е като обръщение към деца и може би звучи малко хм...соц, но е интересно и, мисля си, важно да се прочете. Поне на мен разказът за нейните приказки ми действа доста силно, препрочитала съм го почти толкова често, колкото самите тях. Кратичко е:
Голямото изключение (послеслов към книгата с приказки на Фани Пейчева)от Димитър Коруджиев
Деца,
Обикновено, за да стане писателят известен, трябва да е написал не една, а много, и то все хубави книги. Чак тогава хората решават, че е съвсем редно за него да се пишат и предговори, и послеслови. Дотук добре, но авторката, чиито приказки прочетохте току-що, съвсем не е прочута. Защо са ми поръчали тогава да пиша за нея?
Вижте, деца, едни от най-красивите, но често и най-тъжните неща в живота са, както би казал Мечо Пух, ГОЛЕМИТЕ ИЗКЛЮЧЕНИЯ. Срещнем ли голямото изключение, всички предишни правила отпадат и ние създаваме за него ново правило. И тъй като в случая с Фани Пейчева става дума за нещо такова, заслужава си да се напише за нея ако не предговор, то поне послеслов.
Понякога действителният свят доста много заприличва на приказния. Още “по-понякога” – на жестоките приказки. Не е приятно да си го признаем, но е така. И примерът сега е пред очите ви...
Преди цели двадесет години (или петнадесет, не е толкова важно) младата още Фани Пейчева е написала великолепните приказки, които съставят тази книга. За голяма нейна изненада обаче не ги харесали. Тогава, огорчена и навярно поразплакана, Фани Пейчева скрила приказките си в едно чекмедже, заключила го и те останали там дълги, дълги години. Всичко това е лошо, но има и нещо друго – още по-лошо. Отчаяна от случилото се, тя престанала да пише. Оказала се по-малко упорита от собствените си герои. И ни е лишила по този начин от още кой знае какви и кой знае колко интересни творби.
Едва преди две години отключила чекмеджето и занесла приказките си отново. И отново се изненадала – пред книгата й внезапно се открил светъл път. Редакторите й казали, че книгата е хубава. А после приказките попаднаха у мен и аз си помислих същото. И написах нещо, което се нарича похвална рецензия, много горд, че съм, ако не първият, то поне вторият човек, благодарение на когото книгата ще стигне до децата.
И ето че Фани Пейчева ми се обади по телефона, развълнувана и щастлива, и ме запита ще имам ли нещо против да ми пише от време на време писма: тогава, когато й се иска да сподели нещо важно. Разбира се, аз се съгласих. Знаех, че ме е почувствала близък, защото съм харесал приказките й, а какво друго е излято в тях освен нейната душа?
Получих една новогодишна картичка, но писмо така и не дойде. Много скоро узнах, че е починала – след два или три месеца и без да дочака появата на книгата си.
Не зная какъв е бил животът на тази жена, но творческата й съдба е нещастна – една книга, излязла преди десет години и ръкописа на “Принцът и девица-звездица”. В творбите й личи голяма дарба на разказвач, която ще остане неосъществена – поне в количествено отношение. Струва ми се, че нейните приказки могат да се нарекат красиви. Това се отнася преди всичко за света на доброто, за природата, за животните и благородните духове, подкрепящи героя, тръгнал да се бори за нечие спасение. Вижте колко много и колко неочаквани са винаги приключенията му, колко леко се преминава от едно събитие към друго. А не ви ли беше интересен и светът на злото? Вярно, магьосниците и вещиците са ви познати, описани са по такъв начин и в други приказки, но какво ще кажете за злите духове – техните помагачи? Какво вътрешно познание е водило ръката на авторката, когато е създавала този тайнствен свят?
Старите български имена, чисто българският бит създават впечатлението, че в книгата се говори не за различни царства, а за едно-единствено – страната на далечните ни прадеди. Направо е чудно – в нашето космическо време един автор е могъл да почувства така дълбоко националната ни старина и така добре е успял да я превъплъти в художествени образи.
Пропуснах да добавя, че красотата в приказките на Фани Пейчева е много поетична, а нерядко и тъжна. Не ви ли изглежда такава и на вас сега, когато научихте нещичко за съдбата на писателката? Зная, че сърцата ви са завладени от големите магьосници на словото – Ангел Каралийчев, Ран Босилек... Но съм сигурен, че ще оставите там едно малко кътче и за нея.
