by:Един Атеист

        Ей така, от нищото, се сетих за една стара представа, която преди време ми беше подхвърлил мой познат (тоест, отново плагиатствам, но поне обещавам да направя откраднатата идея интересна и украсена с мои си работи...). После пък (отново преди години) гледах някакво фентъзи с горе-долу сходно внушение и... започнах да си вярвам... Дори се сънувах като:
       ТВОЯТ СЪЗДАТЕЛ.
       Аз съм бог твой. Но Съм либерална. Следователно, великодушно ти позволявам да се съмняваш в статута Ми. Може дори да имаш други богове освен Мен (Мен - Едната, в случай че ми се връзваш). Прави си идоли и кумири колкото си искаш - не Ме обижаш. Самочувствието Ми не се крепи на хилавата връзка с твоята вяра. Аз Съм Си самодостатъчна от гледна точка на божествеността Ми. Вярвай на историята за Сътворението ти, която ти предлагам, единствено, ако я намериш за убедителна. За да съществува тя е нужно едно съзнание, което да я поеме - МОЕТО. Всеки друг, вярващ във всемогъществото Ми,  е просто бонус. Извинявай, но - бонус без значение. Защото, за разлика от Моите измислени колеги-богове, Аз не искам нищо от теб. Мога да те контролирам, без да те плаша или насърчавам с божествената Си длан. Защото:
           ТИ СИ В МОЕТО СЪЗНАНИЕ.
           ТИ СИ МОЙ ПРОДУКТ.
            Ако идеята да бъдеш нечий продукт те обижда - няма проблем, реагирай със съответното пренебрежение и измисли мен като Твой продукт. Тогава ще сме наравно. Но не съвсем. Просто Аз съм измислила постановката. Ето как започна Сътворението от Мен:
          Съзнанието Ми - безплътно, призрачно и леко, се рееше из вечността. 
          Тя, вечността, течеше сякаш неусетно. Сменяше формите си (в случай, че има форми...хм...беше тооолкова отдавна, че Съм забравила облика й). Духът Ми плуваше сам. Не, не плуваше... Стоеше си приседнал на ръба на някаква нереално тъмна бездна и поклащаше самодоволно прозрачните си нематериализирани крачка.
          Доскуча Ми... Трябва да призная - светът започна от скука. Не някаква Велика Причина, не от безкрайна Доброта, а просто, защото да поклащаш крака над цяла една вечност е твърде досадно занимание. Имате ли идея колко теолози са търсили Задвижващата Причина? Сещам се за добрия стар Тома - мислеше добре, но свърна в грешната посока. Движещата Причина е скуката и нищо чак толкова сложно и онтологично-оплетено. Просто скука, преминала през дебрите на нечие въображение и станала движение. И причина на движението. (Това са Мои празни словоблудства - не се задълбочавай. Не го изисквам от теб).
            Та в някоя произволна точка от вечността оставих кофичката Активиа от Данон и Си казах: "Стига! Мой дух, извикай НЕ срещу досадата! Мисли позитивно! Създай свят!"
            Създадох го.
            Помислих и го създадох. Ако ти харесва версията от "Битие" - представи си, че така Съм го създала. Ако не ти харесва... ами не знам... Получи се съвсем непринудено, честна дума. 
           Помислих за Вселена - появи се. 
           Помислих за слънце и то изгря. 
           Представих си земя и тя също поникна като стрък между гънките на реещия се в нищото Мой плазмено-никакъв мозък. В следващия миг самият той - напрегнат и творящ, мозък в ерекция, се материализира, защото измислих човека и човешката му анатомия. 
           И така... Нека не те отегчавам. Много мислих. Помислих какво ли не. И какво ли не-то се появи. При това в безброй разновидности.
          Помислих дори мисълта Създадох я. Ти мислиш върху този непретенциозен текст (или пък отказваш да мислиш), само защото на Мен Ми хрумна, че мога да те създам мислещ.
         От този ден всичко тръгна някак... съвсем гладко. Самостоятелно дори. Ти (и всички останали) се справяхте добре. Може би единствено чувствата малко ви пречеха, но за тях не съм виновна. Не ги създадох по Моя Воля; появиха се спонтанно като страничен ефект на мисълта.
          А, да, и извинявай за смъртта. И нея измислих един ден. Просто бях в лош период. Знам, че те разочаровах, но...проклето ПМС или нещо също така зловещо...
          Но... Доволна бях. Усетих ви интересни продукти. И земята и света. И човеците. И всичко там наоколо. Аз се гордея с вас и с вашето въображение- успяхте да съчините толкова версии за Сътворението си, че самото Ми съзнание Се повлия от тях. Дори ви Се възхитих. 
          И в мига, в който Се възхитих, пожелах да опитам вкуса на вашето съществуване. Затворих очи. Забравих ролята Си (една така важна и всеудържаща роля...). Забравих значението Си. Спуснах Се по няколко литра хлъзгави околоплодни води и с човешки хрип изплаках новородена.
            Вероятно Съм прекалила с прочистването на съзнанието Си, защото, говорейки това, Аз съвсем не Съм убедена дали е истина или просто задълбавам в човешката Си порочност - неподражаемият Ми нарцисизъм...
Anyway - просто вариант на битие, в който аз съм доста важна. Опитай и ти