I. За мъжа, който не си избръснал брадата цял месец, заради Достойнството си

       Понеже се изживявам така, сякаш изпод перото ми ще излезе супер поучителна притча, нека да започна в този дух - с присъщото за поучителни истории "Имало някога един..."
      Та, имало някога един мъж. Леко циничен и не особено щастлив. Мъж с проблем, който буквално разказвал играта на будната му съвест. А именно - човекът имал строго формулирани (негови си там) принципи, в които силно вярвал и страстно отстоявал, за съжаление обаче, така и не се научил да спазва. 
      Нека не увъртаме и просто уточним - цялата работа била, че нашият тип изневерявал. Ама не някаква такава нормална изневяра в границите на допустимото ("изневяра в границите на допустимото" ще рече - умерена, добре преценена, дискретна и тн). Да си го кажем направо, нашият човек чукал като обезумял; в един момент силно заприличал на тотално излязла от контрол секс-машина. Просто да те хване страх, ако си девойка. А девойки той познавал в насипно количество; както и не-девойки и почти девойки, а също една-две така наречени зрели жени - за цвят. Понякога се обърквал поради безумното текучество в нелегалния му сексуален живот. А понякога му се сърдели като се обърка, но не това бил главният проблем. Тормозел го онзи момент с принципите. Защото, колкото и чудато да звучи, човекът бил силно морален (на теория), а като добавим и ексцентричната му религиозност, образът на героя ни става направо завършен.
         И ако някой си позволява да се усъмни в достоверността на неговата християнска принадлежност, нека има предвид, че нашият човек прилежно спазвал всички пости (вероятно с идеята да се отърси веднъж завинаги от перманентно глождещата го вина към благоверната)... Понякога изнасял леко инфантилни речи пред произволно избрана любовница на тема "Знаците на съдбата са против нас", "Аз, Грешникът" и "Вината, която изпитвам". Още по понякога спирал дори алкохола по време на пост. Но никога секса. Макар сексът, съчетан със стриктните християнски предписания за пречистване на тялото и душата, да внасял в опустошеното му съзнание още по-натраплив вкус на грях.
        НО! Този мъж притежавал (какво ли прави точно тук?!?) особено достойнство. Мъжко такова. Пресилено. И ето как го доказал:
      Нищо драматично. Просто загубил някакъв бас с приятел (нека не се тормозя сега със съчиняване на характера на облога - да кажем, бил от политическо естество). В резултат на което той трябвало да ходи брадясал цял един месец. По принцип бил спретнат тип, но стиснал зъби и удържал условието. 
      И ето го най-после цинизмът! Нашият човек се почувствал неимоверно горд от постепенно превземащата лицевите му части брада. Колкото и смайващо да звучи, тази на пръв поглед елементарна случка някак му внушила, че е мъж на място.
     След месец, разбира се, се избръснал, но през тридесетте дни той открил достойнството си. Неговата мъжественост била неговата брада. През този месец продължил да чука наляво и надясно, но вината сякаш се стопила - облогът я компенсирал по най-циничният начин, който можете да си представите. А били и пости. Съчетанието "пости, които спазвам" (хм...от хранителна гледна точка) и "загубен бас, който удържам" направо унищожили терзанията на съвестта му.
      С избръсването на космясалото му лице, вината се завърнала триумфално. Човекът добре съзнавал горчивата истина, че дори да остави отново поникващата си брада в цялата й мощ, тя няма пак да възвърне достойнството му. Просто вече нямало облог, тоест, липсвала и мъжката дума. Но поне за месец нашият герой усетил вкуса на спокойствието. По най-циничният начин, да...
       
       Ето я и втората история. За контраст.

      II. За мъжа, който си купил кон

      Имало някога един мъж. Патологично влюбчив. Той не просто чукал безразборно, но и се влюбвал, чукайки. Което му създавало крайно некомфортно себеусещане. Защото, нали, има разлика между това да се изживяваш като Казанова и като Дон Жуан. Дон Жуан-ът се влюбва и причинява повече поражения.
      Нашият Дон Жуан умело попрецаквал живота си, заради нетрапливата влюбчивост. Един ден, в името на особено силна любов, най-сетне напуснал жена си и поотрасналите деца и се оженил за новата си страст (разбира се, смущаващо млада - незабележимо по-малка от дъщеря му, ако са ви важни детайлите). Просто така е устроен светът и това дотук все още не е цинично, макар така да ви се струва. Наистина! 
       Цинизмът, както подсказва заглавието, в тази история се явява в образа на един кон. Конят нашият човек купил, след като отново се влюбил и отново напуснал жена си (този път младата), а месец след това (дано не се объркате сега) с разбито сърце се завърнал при първата съпруга. Скучна, позастаряла (но пък запазена), тя дори му се зарадвала. Той обаче някак не споделил възторга й. Липсвало онова, как беше, достойнството... 
       Добре че бил конят. Мъжки, но да не издребняваме. Понякога покупката на един кон може да направи чудеса. Съвсем платонични чудеса, моля ви! Просто... знам ли... Възвърнал нещо съществено в светоусещането на героя ми. А цинизмът, нека обясня, е в това, че не жената (която и да е от многото), не мъжът и осмислената му най-сетне влюбчивост помогнали с нещо на изгубеното достойнство. Явил се конят, съвсем като Deus ex machina, и спасил душата на новия си господар.
  
      Честността изисква да призная, че лично на мен ми е по-симпатичен вторият, да го наречем, абсурден герой. Отдавна не осъждам морала или липсата му; имам доста изкривени, че дори пресилено либерални разбирания по въпроса. Харесвам втория си герой, заради смелостта - той е по-действеният, според мен. Не ме разбирайте погрешно, аз дори не се надсмивам над цинизма (иронията е присъща на стила ми, нищо лично към героите). Просто скоро се замислих за цинизма и на забавен каданс двете истории се занизаха пред мисълта ми.
      Поуката от двете притчи? Поуката е въпрос на лична интерпретация, не очаквайте да я заявя с гръм и трясък. Има много страни. Както ви хареса