(много си се гордея с това интервю, а беше публикувано със сериозни съкращения, за да може да се побере на страничката си. тук обаче го пускам цялото, ПЪК! :)   )

          Радослав Парушев е писател по призвание и адвокат по професия, в което няма никакво противоречие. Предполагам, че много ще ти се издразни, ако тръгнеш да търсиш такова. Досега има издадени два сборника с разкази – “никоганебъдинещастен” и “Project Giga Mono”, както и романа “Преследване” от 2005г. Струва ми се, че най-много се гордее с романа си, но не мога да бъда сигурна, защото забравих да го попитам дали наистина е така. В момента подготвя издаването на две нови книги, за които ще прочетеш в интервюто.

            Не е популярен в онзи комерсиален смисъл на думата, а и не държи да бъде. Преди години беше автор в бившето вече списание “Егоист”, а и сега от време на време пише в някои от по-свободолюбивите печатни медии. Представител е на т.нар. “градска култура”, “ъндърграунд поколение” или както ти харесва да го наричаш. Нестандартен е. И прям. Нещо, което твърде малко хора си позволяват, особено давайки интервю.

          И всъщност най-важното – готин е. Много.


-Да започнем с най-тривиалния въпрос – какво става с теб напоследък? Не ми казвай, че адвокатът в теб е надделял завинаги над писателя...

-О,не. Когато човек е писател, той си остава такъв през цялото време, адвокатът не може да надделее. Да бъдеш писател е някакво постоянно призвание, а адвокатът е нещо, което работиш с различна интензивност, за да изкараш някакви пари. Професионални писатели в България няма.

 

-Има някои със самочувствието на такива...

-Те нямат необходимите доходи, за да се издържат нормално. Има професионални писатели с толкова ниски доходи, че живеят на ръба на мизерията, така че аз не бих не ги нарекъл “професионални” по смисъла на нашите западни колеги.

 

-Как се харесваш повече – като писател или като адвокат?

-Това е интересен въпрос, който ми се задава за първи път. Обикновено хората са склонни да се заиграват около този дуализъм, който всъщност не съществува и обичат да ме питат как е възможно да съчетавам и двете неща. Ще ти отговоря – със сигурност се харесвам повече като адвокат, защото съм много по-добър като адвокат, отколкото добър писател. Аз съм един от най-добрите адвокати в София, докато като писател съм толкова далеч от това, към което се стремя... А това, към което се стремя със сигурност не е в София...и не е в България и не е в българската литература. В сравнение със световните литературни образци, с които се сравнявам, аз съм много много далеч. Няма ме и в топ 1000. В топ 100 000 ме няма дори. Докато като адвокат съм в топ3 поне в тази част на София.

Ако кажем кой е най-добрият адвокат по авторско право в София, то може би само колегата, с когото работя е по-добър от мен. Обаче ако кажем колко по-добър писател от мен е Достоевски, по-добре да се гръмна. Тоест, несъизмеримо е, милиони пъти по-добър е, а мен това ме интересува.

 

-Добре, но все пак правиш ли разликата между това да харесваш някой велик писател и да искаш да бъдеш като него?

-Няма разлика. Когато се занимаваш с изкуство, се стремиш към образците, които те вдъхновяват и искаш да си толкова добър, колкото са и те. Разбира се, не да бъдеш същия като тях, но да умееш да постигаш толкова силно художествено въздействие върху емоциите на хората.

 

-За себе си ли пишеш или за този, които ще те чете?

-Някъде докъм 30-годишна възраст бях искрен до болка и пишех само за себе си, но след това, като дойде славата, все по-често започнах да се улавям, че мисля за този, който би го чел. От доста време...може би повече от две години, не съм писал, без да се замисля как ще се реагира на това. А, когато имам да казвам нещо съвсем конкретно на читателите, пиша напълно директно към тях. В момента пиша коледен разказ по поръчка на един любим вестник, който изцяло ще бъде обръщение към читателите – неща, които нямам нужда да казвам сам на себе си, казал съм си ги отдавна, но сега искам да кажа на други хора.

 

-Смяташ ли това за по-успешната формула?

-От търговска гледна точка, успешните писатели като Паулу Коелю (макар че в този случай не бих използвал думата писател, а по-скоро автор на текстове) или като колегата му – другия там шарлатанин Дан Браун, въобще не вярват в нещата, които пишат, нито пък се вълнуват от тях. Аз не мога да допусна, че Дан Браун се интересува от това, че Мария Магдалена имала дете от Исус Христос, нито пък че Паулу Коелю искрено вярва, че преписвайки от Библията някои от по-простичките изречения може да постигне художествена стойност. Тоест, търговски успешните автори си слагат един таргет от домакини, отчаяни жени, изнервени хора, таксиметрови шофьори и тн и си пишат само за тях. Както покойният Христо Калчев, който се интересуваше именно от културната психология на таксиметровия шофьор и паралелните такива психики в България. Колегата Стоев, когото убиха – също. Мутри, убийства, глупости...все такива неща, които имат на кого да въздействат, имат си таргет, в който се целят добрите пишещи търговци.

 

-Това означава ли, че ти нямаш конкретен таргет?

-Връзката ми с моя таргет е доста искрена. Конкретният ми таргет представлява между 2-3% от населението на София, 40-50 човека във Варна и 15-16 човека в Пловдив. Това са хора, които нямат нужда да им се правя, за да им се харесам. Защото знам, че те си ме харесват като начин на писане, на изразяване и на мислене. Моята публика е стеснена и няма да мога да я разширя в този живот... Може да настане някаква културна революция години след смъртта ми, може пък нещо да се преобърне наопаки в източна Европа и чалгата да мине на второ място след градската култура, та тогава е възможно да стана по-популярен.

 

-Преди време беше казал някъде, че когато човек пише, не трябва да обижда читателя. С какво можеш да го обидиш?

-Като го подценяваш или го мислиш за неинтелигентен. Като станеш прекалено обяснителен, обстоятелствен, започнеш да влизаш в различни детайли. Или пък както по принцип се обиждат хората – като проявяваме не-любов един към друг, нараняваме се като си настъпваме слабите места, уязвяваме се...

Не го обиждай, не му викай, че е селянин. Е, той ако ме чете няма да е селянин, но, примерно, 65% от хората в България са гласували за царя. Няма смисъл да му казваш “Ти си гласувал за царя!”, то е ясно, че е гласувал, повечето хора са. Да го забравим това, не може цял живот да ги сочим с обвинение. Е, на хората, които са направили лагерите, комунистите – на тях няма да простим, но към заблудените хорица, които в началото на века бяха омаяни от чалгата и гласуваха за царя човек трябва да бъде снизходителен. Не можеш да му напишеш “Между другото, 65% от вас, които четете този текст, сте нещастници и сте виновни за това на какъв хал сме в момента”. Те и без това си го знаят...

 

-Все пак няма ли да се изкушиш да му го намекнеш?

-Аз достатъчно добре намеквам какво е отношението ми към българския народ в качеството му на гласоподавател от началото на века досега и гражданската ми позиция е достатъчно ясна. Включително и в текстовете ми. Преход от социализъм към капиталъм без да се изгради гражданско общество и без да се работи просто няма как да стане. И няма какво да мрънкат тази година, като не получат 13 заплати. Догодина може да нямат и 12-ти, нормално е. Никой вече не иска да идва да купува нашите стърнища и да ги прави на голф игрища, така че очевидно ще трябва да се замислим за някакви по-примитивни начини на правене на пари, каквито хората са измислили още през средните векове и затова са стигнали дотам. Например, седнали са да работят...

 

-Преди две седмици излезе една нова книга, казва се “Защото сме социалисти”. Чел ли си я?

-Не...кой я е написал?

 

-Сергей Станишев. Между другото, я раздават безплатно. Много е забавна.

-Ако министър-председателят е написал нещо, което да ми е забавно бих го прочел. Аз и Хитлер съм чел, също и Ленин, та колко му е да прочета и този.

 

-Преди време с Тома Марков, Момчил Николов и Стефан Иванов бяхте спретнали една задруга с идеята да наложите жанра бърза литература. Съществува ли още?

-“Бърза литература” беше група автори на издателство “Жанет 45” в Пловдив, където издавахме книгите си. Целта беше заедно да промотираме книгите си. След като спряхме да издаваме там и пътищата ни се разделиха, “Бърза литература” остана по-скоро една идея. В момента задругата съществува, защото още има публични прояви, които Тома Марков прави заедно с Мартин Карбовски, но аз вече не участвам в тях и съответно не участвам в групата, защото като артист нямам нужда от това, с което тя се занимава в момента. Отиде се в посоки, които не са точно моите посоки.

 

-Все пак смяташ ли жанра бърза литература за новата литература?

-“Бърза литература” не е жанр. Това е буквално име на една неформална група. А иначе най-доброто определение за бързата литература като бърза литература беше дадено от Тома Марков, който каза, че това е нещо, писано много внимателно и бавно, за да може да се чете много бързо и лесно. В този смисъл – да, аз продължавам да пиша бърза литература, но мисля, че това е едно понятие, на което не бива да се придава теоретична стойност и, макар че аз го измислих, не държа да остава в историята. Това си беше една група приятели, които правеха едни съвместни неща в периода 2004-2006г. Правехме пърформанси, публични прояви, вдигнахме шум, дадохме интервюта, напсувахме един-двама от дъртите комунисти и така привлякохме внимание към нас, но вече не може да се спекулира с това, че има някаква литературна групировка.

 

-През лятото се зароди един доста шумен спор межу старата и новата генерация творци в България. Той започна от Виктор Пасков и Георги Господинов, после премина и в други посоки. Двете поколения се обвиняваха помежду си, че не са създали нищо стойностно.... Каква е твоята позиция по въпроса?

-Много крайна. Аз не съм почитател на творчеството на Георги Господинов, но дълбоко го уважавам като човек и като писател. Исках да се свържа с него, когато започна всичко това и да му предложа да съдим Виктор Пасков за отвратителните обиди, които той отправи към Жоро абсолютно непредизвикано. Исках да съдим и медията, която публикува онази негова статия за 68г. Въздържах се от тези неща, само защото Жоро е прекалено деликатен човек и това не е неговия начин за водене на война, за разлика от мен, например, защото аз ужасно обичам да се съдя с хората.

Колкото до старото поколение, мога да заявя, че през цялата епоха на социализма няма абсолютно нищо написано на български, което да си струва да остане, освен 3-4 романа на Антон Дончев с жесток идеологически оттенък И в тях. Тоест, и те повлияни от системата, която му е поръчвала книгите, но въпреки това с някаква художествена стойност в тях. Всички останали трябва да бъдат забравени, да млъкнат и да изчезнат. Трябва да престанат да серат в публичното пространство, да престанат да седят в бордовете на фондациите, комитетите и държавните органи, които отговарят за подкрепата на културата. Трябва да излезят в незаслужена пенсия и след недостойния живот на артисти, който са имали, да изживеят своите недостойни старини. Това включва поименно със сигурност и Виктор Пасков. Стига толкова с тези хора! Това изобщо не означава, че сега аз или Мартин Карбовски сме правилните хора, това означава, че онези са неправилните и историята ги осъди. В момента ни трябва малко тишина и спокойствие, за да видим дали въобще ще има българска култура.

-"Интелектуалец” мръсна дума ли е в България?

-“Интелектуалец” никога не е била мръсна дума. Даже си е чудесна дума. Аз съм роден в семейството на интелектуалци, цял живот съм бил интелектуалец, жената, с която живея е интелектуалец и се надявам децата, които ще си родим да бъдат също интелектуалци, а не да са спортисти, военни или политици – това са думи, които много много не ми харесват.

 

-Да, но в момента асоциацията на думата “интелектуалец” е някой тип от сорта на Стефан Цанев, например. Точно това намирам за нередно, не мислиш ли?

-Е, това са хора, които ще си отидат по естествен биологичен път до десетина години. Думата има негативна гражданственост, заради едно негативно гражданство. То даже не е и гражданство, а по-скоро селянство, останало от комунизма, което ще си отиде и думата пак ще си върне чистия смисъл. Скоро имах спор с един театрален шеф от онова поколение, който ще ме съди за клевета, защото съм казал в публичното пространство, че е пират... И после ме пита за какво живея. Казах му, че живея за онзи момент, в който всички те ще са умрели. Ще имам десет години активен живот – да кажем, между 43 и 53 години, чакам го това време.

 

-А кои автори те вдъхновяват?

-Вдъхновяват ме приятелите ми от българските автори Богдан Русев, Момчил Николов, Стефан Иванов - хора, които познавам и които ме радват с това, че са чудесни автори. Вдъхновява ме най-любимият ми български писател Алек Попов, когото имам щастието да познавам. А от световните образци – тези, които винаги съм гонил. Те са Борхес, Маркес, Умберто Еко, Достоевски, Кърт Вонегът.

 

-Ще те изненада ли, ако ти кажа, че на места стилът ти ми прилича на магически реализъм, само че от по-нов тип. Ти самият определяш ли го така?

-Няма да ме изненада, много хубаво определение. Да, между всички други неща, и аз определям стила си така. Дори нещата, които пиша в момента са много в тази посока. Разказите ми вече са доста магически.

 

-Кога ще излезят тези нови неща?

-Първо очаквам да излезе романа ми “Project Достоевски”, вероятно догодина през февруари. Сборникът с разкази, който пиша в момента, с работното заглавие “От центъра на София”, бих искал също да излезе догодина. През пролетта или лятото.

 

-На много хора си познат и като автор от бившето вече списание “Егоист”, какво влияние мислиш, че оказа “Егоист” на новата генерация журналисти?

-Под влиянието на двама титани на българската журналистика – Ивайло Цветков и Александър Жеков, много хора формираха своето писане. Действително “Егоист” беше история, появата му беше най-важното събитие в българското публично говорене на хартия от първия брой на “Работническо дело” досега. До ден днешен стилът му има и добри имитатори, и посредствени имитатори, има и пълни некадърници, разбира се. Така че наследството на “Егоист” е голяма работа, незаобиколимо е. Няколкото качествени медии, които тръгнаха след това бяха завинаги формирани от неговия език. На другата страна стои блъсковщината или това, което направиха някои издания в началото на 90-те години – опростаченият мръсен език на таксиджиите, на който и до момента пишат дадени медии. Това пък е отвратителният стил на чалга-журналистиката, бунтът на посредствеността, която е била мачкана по времето на социализма, защото тогава, освен цензура, е имало и някакви критерии за качество. Когато тази посредственост беше отпушена да ходи да псува и да сере в публичното пространство, излязоха едни определени вестници като част от цялостния замисъл да се създаде усещане за хаос в обществото и да разбереш, че нищо не зависи от теб – това им беше идеята.

Лошото е в това, че половината от онова поколение, което беше публиката на “Егоист” емигрира, а другата половина се отчая от нещата, които мафията направи с България от началото на века досега. Така че семето, което се опита да посее “Егоист” нямаше на какво да се хване, падна върху камък, слънцето го изсуши и толкова – виж притчата за сеяча от Евангелието на Лука. Останаха чалгарите да си мислят, че правят медии. Няма да цитирам имена, но повечето от българската лайфстайл журналистика е чалга-журналистика. Тя обаче продължава да използва части от елементите, които си мисли, че  е прихванала от Цветков и Жеков.

 

-Много харесвам заглавието на първата ти книга – “никоганебъдинещастен”. Написано така, на един дъх, ми звучи малко като мантра. Това твоята мантра ли е?

-Чакай, че си бях измислил наскоро една нова мантра и я забравих... Да, не мога да се сетя за другата, тази е – никога да не си нещастен и да не си нещастен никога...

 

 

Чарли - блестящ, както винаги.
Страхотен коледен подарък. Прегръдки от мен!
Това е пълният текст на интервюто, нали?

:)
от мен пък целувки:)))
да, цялото интервю е. вторичко ми е и всъщност първичко с непознат, та затова така се дуя с него:) а колкото повече го гледах, толкова по-тъпички ми се струват въпросите ми:( ...

Според мен не са :))
Интервюто ми хареса. Добро е.

:) мерси... ама все пак - отговорите по си струват някак;)

...И колко съкратени са излизали във вестника понякога /или повечето пъти:)))/, така ме е било яд, а тогава дори нямах блог, че да си ги публикувам целите...:)
Шегата настрани - интервюто си е стойностно. И въпросите изобщо не "тъпички", а напротив, с такъв събеседник само журналист на подобаващо интелектуално ниво би могъл да завърже смислен разговор, с поглед в дълбочина и разсноаспектни препратки и нюанси. Така че - смятам скромността ти за напълно излишна!:)
Поздравления за интервюто!

eй, благодаря ти много:) целувки!

интервюта! Явно това те кефи ;)

По принцип ... няма тъпи въпроси. Има тъпи отговори ;)

Такива ми ти работи :)

на самочуствието на Парушев.
В София или хиляди юристи, как изчисли, че е един от най-добрите? Нищо против него в професионален аспект, но такова твърдение е абсурдно:)) Даже Живко Сталев, лека му пръст, не го е казвал.
Та Чарли подобно на Коелю, "преписва Библията", с надежда да му повярваме колко е велик, куул и готин.
Харесва ми интервюто, за съжаление затвърдих впечатлението, което имах за Р.П. от прочита на книгите му, защото преди да "не харесам" нещо, аз все пак го чета внимателно.
Честита Нова Година и бъдете здрави:)

мерси и на теб усмивки без интервюта. или ако предпочиташ и с интервюта. оставям избора на теб:)
за въпросите и отговорите - има има, всякакви ги има:)

е, въпрос на лична преценка. все пак съм убедена че има доста сериозна разлика между чарли и коелю. колкото до самочувствието - определено е по-добре със отколкото без, мисля аз:) чнг и на теб

Самочувствието е самочувствие - това да кажеш, че си номер едно не значи, че си на върха на някаква класация, в 99% от случаите измислена, а че се гордееш с работата си и я вършиш по най-добрия възможен начин.
Do your best
Май в БГ всичко се приема буквално, което е адски тъжно.
Интервюто е супер, именно защото въпросите не са префърцунени
усмивки:):):)