В промоция съм. Което ще рече, че този път съм позитивна, бяла и добра повече от когато и да било, но за да не ти се сторя и леко съмнителна, започвам с едно “не”. Само за всеки случай...
Едва допреди две-три години НЕ четях български книги. Почти никакви. Освен евентуално по пълнолуние, виейки в някаква псевдовърколашка агония на терасата. Или в тройно критичните дни, които и без това вещаят черни и безвкусни преживявания на хоризонта.
Наречи го предубеждение, ако предпочиташ можеш да му кажеш и най-елементарна мнителност, но така или иначе с гениалните Димов, Алеко, Пенчо Славейков, Ботев, Далчев и няколко други нечовешки велики бг автори си се знаех отдавна, та не ми се експериментираше с никакви неонедодялковци, нежели пък александъртомовци. На човек рядко му се рискува да развали добрия вкус в устата си с подозрително намирисващи продукти от бакалията, след като е сдъвкал бонбон Lindt... ако ме разбираш.
После обаче ръка за ръка и с танцувална стъпка в живота ми нахлуха прозрението, откритието, трансформацията и Георги Господинов, само че в малко по-хаотичен ред. Стоя и си мисля, че тази работа с новите литературни страсти почти неизменно става страшно случайно и неочаквано, понякога предшествана от бегли впечатления, друг път лекичко побутната от някой познат, в чийто добър вкус изпитваш съвсем причинно доверие и не че очаквам да те вълнува, ама и при мен стана така.
В откритието, че Георги Господинов е велик и че колкото и да се напъвам, мога да се сетя едва за три бг романа, които са по-гениални от “Естествен роман”, вероятно няма кой знае каква изненада. Прозренията обаче станаха съвсем разбиващи, когато към тях добавих и новооткрития факт, че, макар и най-известният (наред с Алек Попов), Господинов съвсем не е единственият качествен автор в новата българска литература. Нейде сред всеобхватната плява, характерна за началото на века, и подскачайки на един крак, за да не се опръскат от известни и неизвестни кофти влияния, се беше нароила цяла стегната гвардия от пишещи млади хора, между другото – и до днес все още относително непознати на нещото, наречено “широка публика”, но какво от това, по дяволите?!
Накратко – все нещичко в системата очевидно се е оправило, защото литературата ни вече става за четене. Още по-накратко и този път лично – към настояща дата се скъсвам да чета български автори и единственото, което ме дразни, е усещането, че все още имам какво да наваксвам. Просто твърде дълго са ми се губили в пространството, за да не е така...
Впрочем, ако трябва да съм съвсем обективна, твърде дълго твърде малко хора въобще бяха чували за тях..
Те носят към дузина отличителни знаци на съвременния градски човек и ако допуснем, че напоследък са излезли от ужасно честната, но за сметка на това рядко печеливша формула “Пиша за себе си”, то със сигурност пишат главно за себеподобните си. Факт, който определено им прави чест, защото писането за градските хора в 2009 година все още означава публика от около 1000-2000 човека без тенденция за скорошно разширяване. Означава също и че напълно съзнателно издават книгите си без капчица добре прикрита надежда това да им докара зашеметяващи печалби, усамотена вила в полите на Витоша и номинация за Нобелова награда. В интерес на истината нито един от тях не работи като “писател” по простата причина, че на никого от тях не му се гине в мизерия. Тук бих могла да напиша нещо мъдро, заиграващо се с добре известните двупосочни постановки на битиетата и съзнанията, но ще се откажа навреме. Поизтъркано е.
При все това обаче те са горди притежатели на три адски важни за породата “автор, ставащ за четене” характеристики:
Имат какво да кажат.
Способни са да мислят (което само по себе си е свръхпостижение в заобикалящата реалност).
И освен това разполагат с история за разказване.
Зашеметяващо количество бг писачи досега са издали още по-зашеметяващо количество художествена литература, достойна за всеки уважаващ себе си склад за вторични суровини, просто защото самонадеяно са си позволили да пишат въпреки престъпната липса тъкмо на някой от гореизброените компоненти. Много често направо и без трите. Не знам как става, но явно не е чак толкова трудно. Съществуват достатъчно запазени никому ненужни артефакти, които го доказват.
Добре де, още едно “не”, но то пък ми е нужно, за да си спестя недоразуменията:
НЕ, нямам никакво намерения да правя разни жалки опити за възобновяване на и без това отлично предъвкания спор от миналото лято за добрите и злите герои на проскубаното перо и безшумната клавиатура, за новите и старите, обременените и необременените писачи в България. Признавам, че беше забавно, очевидно е също и че имам разни дълбоки убеждения, заради които съм абсолютно наясно кои точно имена мога да зачеркна безмилостно в моите си там лични класации на ставащото и неставащото за четене. Само дето твърдо вярвам и в това, че подобни преценки бива да си останат субективни и също че генералните обобщения твърде рядко се оказват честни докрай. Какво от това, че пак е лято и слънцето и страстите отново са актуални. По-близко до природата ми е летем да ходя по сандали и да вея рокли с любезното съдействие на морския бриз, отколкото да озлобявам комплексирани индивиди от която си избереш генерация през вестникарските страници.
Казано иначе, искрено се надявам статиите за 68 и други особено показателни години вече да са потънали в забвение. И без това провокаторът им почина наскоро и ако доброто възпитание предполага да следваме принципа “...или добро, или нищо”, ще се спра на нищото. И така де – точка. Точка.
А и не знам дали проблемът е в генерациите. Предпочитам версията с лошия и опростачен вкус. Просто ми е по-правдоподобна. Протяжно дълго на книжния пазар се задържаха причудливите писания, създадени с цел да трогнат племето на непретенциозния таксиджия - любител на кървавожълтите тоналности и кафеникавосивите реалности, осеяни с величава мутри и мафиотски легенди. Винаги ме е изумявал фактът какъв огромен процент от сънародниците (и съселяните) ми сякаш предпочитат да вярват, че обитават единствено и само въпросните селения, извън които въображението не си представя нищо повече от някакъв неопределен космос и още тъмнина. Хубаво си им е да не допускат наличие на други реалности и прекалено упорито отказваха някой да ги занимава с писания, различни от битието на лепкавия всеобхватен “престъпен свят”.
Няма лошо. В крайна сметка горкото ни демократично общество тъкмо затова си е демократично, за да си задоволява и най-абстрактните предпочитания, необезпокоявано, но и необезпокояващо никого. Ако ще дори въпросните предпочитания да са литературни.
Само дето, ако наоколо се подмятаха малко повече щастливи случайности и по някакъв магически начин бяхме попрескочили гореспоменатия период с литературния таксиджийски рай, сега вероятно мислещите и пишещите хора на родна почва щяха да са малко по-известни, малко по-пишещи и алтернативните реалности биха били малко по-познати сред задругата на четящите в България. Ама нейсе. Важното е, че ги има
:)))))
18.06.2009 13:35
Самопопуляризирам се.
Когато не ме мързи де.
:))))))))
Ето инфо:
http://ianchefff.blog.bg/izkustvo/2008/07/12/vidin-most.211295
Но вече го няма по книжарските магазини.
Библиографска рядкост е.
;)
18.06.2009 15:27
:))))))))
;)
:))))
Нищо лошо, просто уточнение.
28.07.2009 16:57
