Прочетен: 2507 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 09.07.2009 11:44
Любимият ми шампоан вече го няма по магазините. Изчерпан бил в склада на вносителите на Yves Rocher за България. До две седмици можело пак да заредят, каза момичето в последната парфюмерия, когато искрено се ужаси, че или ще получа нервна криза, или ще се разплача под въздействието на най-гадното чувство, познато на човешкия род – безпомощно отчаяние. Става и отчаяна безпомощност, все тая, кофти емоция е и в двата случая. Разбира се, няма как да съм сигурна дали само след две седмици косата ми ще заухае отново на треви, нещо природно и страшно зелено, или на девойката просто й се прииска да ме успокои. От съпричастност най-вероятно. Всички знаем какво е да загубиш Смисъла. Подозирам, че го знаеше и тя.
Човек би казал, че съм неимоверно щастливо същество.“Най-щастлив на тази земя е този, за когото трагедията има формата, цвета и уханието на шишенце шампоан” – е написал някой древен, белобрад, а по всяка вероятност и китайски мъдрец. Въпрос на време е да открият ръкописа при поредните археологически разкопки.
Странно, но осъзнаването на моето древнокитайско щастие съвсем не ме прави по-щастлива. Предпочитам просто да си бях намерила шампоана...
Тази по-горе не съм аз. Измислих си я. Литературна героиня ми е. От онези, дето говорят в първо лице по книжните страници. Така и не бях сигурна този път разказ с поука ли ще пиша, есе ли или просто поредната статия. Продължавам да не знам.
Не се смей на героинята ми. Само да съм те хванала да мяташ камъни по нея, да я упрекваш във фатално лекомислие, нежели пък да я зяпаш със снизходително превъзходство. По-добре си представи какво би станало, ако внезапно от магазините изчезне твоят любим шампоан...
Вероятно вече е добре да спомена, че това тук е някаква метафора. На време, в което колкото и да ровичкаш в човешката психика, накрая все пак откриваш, че най-силните зависимости се оказват тези към вещите. Не знам дали е чак толкова лошо. Историята доказва, че в по-предишни векове актуалният уклон към идеология например е бил далеч по-пагубен. Хората се изпотръшквали в името на нещо размито. Днес никой не умира за шишето с шампоан; най-много да се остави да бъде погризан от чувството на дискомфорт. Цивилизацията си знае работата – вещното време е тук, за да ни пази от летален изход. Поне докато не умрем накрая. Шегичка.
Изпитах почти причинна симпатия към героинята си, затова продължавам с нея. Приятна девойка е, родом от София, но би могла да бъде и от Варна. Даже, знаеш ли, разрешавам ти да си избереш откъде се е взела, стига да нямаш предвид Долно Конаре. Не съм предубедена, но едва ли в Долно Конаре има някой, който е в състояние да я е отгледал такава, каквато ми трябва за тази страница. Тя е ърбън колкото си искаш и вероятно по тази причина си я направих мъничко цинична. Като не ти харесва, измисли си друга и опитай да я ситуираш в 2009 година, месец юни. Отсега ти казвам – наченките на идеализъм няма да са актуални. Нито приспособими.
И още нещичко. Тя е обобщаващ типаж. Знам, че е скучно героите ти да са ходещи клишета, но какво да направя, като наистина олицетворява голяма част от по-свестните и със сигурност устойчиви индивиди от сегашното поколение. Възможно е да се дължи на шампоана, който е направо незаменим, но от друга страна, би трябвало да има и много общо с мисленето. А ето какви ги нищи героинята ми. Излових я веднъж в процес на мислообразуване и прилежно записах всичко – досущ като един самоотвержен летописец на вещното историческо време:
Трудно би се намерило нещо по-отчайващо от миналото. Черно-бели снимки, разкази за хора без претенции, улици без витрини, животи без понятие за комфорт. Историята винаги ме е ужасявала, а парадоксът, който ме човърка най-упорито, е как въобще можеш да тръгнеш да градиш цивилизация, без да си си взел един топъл душ преди това. По всичко лиши, че някога хората са били неимоверно тъжни и намирисващи гении.
Старите филми лекичко ме депресират, но за сметка на това ме изпълват със задоволство, че не съм някоя от техните героини. Наистина имам късмета да съм героиня в статия за консуматорското общество и неизбежния лукс, съпровождащ това.
Rowenta, Lenor, Vanish, DeLonghy, Tet-a-tet, Persil, Tema, Dove и, разбира се, Ariel, който е достатъчно магичен, за да запази червената ми рокля точно толкова червена дори и след милиард изпирания в пералнята Gorenje. Възможно ли е да се живее в алтернативен свят, в който прахът за пране не е в състояние да опази цвета на дрехите? Тягостно е дори да си представиш едно така безцветно измерение...
Състрадателна съм. Съжалявам просяците поне три пъти на ден, което прави средно два часа месечно. Стоят си на ъгъла, напълно неспособни да вкусят вещното ни време. Зяпат глобализацията през витрините й, вместо да влязат и да си я напазаруват, а консуматорските им мисли се гонят в някакъв там обречен галоп...
Lindt, McDonald’s, Vichy, Revlon, Hendi, “Кума Лиса”, която гордо се завърна с мисията да вгорчава живота и на посткомунистическите дечица, KFC, Arcansil… Отдавна подозирах, че онтологичните стойности имат срок на годност. Всички възможни смисли на битието все някога се раждат и, както изглежда, е напълно логично да приемем, че все някъде и все някога отмират. Днес поне годността е старателно упомената на етикета. Значи някой се грижи да не бъдем изненадани от неизбежното обезсмисляне на нещата около нас. Дори ни спестява неприятното чувство да хванеш в ръка обезценената стока, разтечения крем за лице, плесенясалия сандвич, а не дай си боже и обезценения си живот...
Coca Cola: Life Tastes Good;
Can’t Beat The Feeling
Apple: Think Different
Nike: Just Do It...
Философията отдавна вече няма претенции за елитарност, не търси конкретни избраници. Мъдростта е повсеместна и приятно достъпна. Умни мисли дебнат по ъглите и не оставят никого невеж. Рекламата най-сетне спаси света от глупостта му. Днес и последният олигофрен е в състояние да цитира ултрапроникновен пасаж от модерната консуматорска философия. Достатъчно е само да прочете слогана на най-близкия билборд...
Аз знам кое е най-хуманното изобретение на човешкия род. Единственият напълно сигурен начин да ощастливиш себеподобния е като му направиш търговска отстъпка...
И такива ми ти работи...
Не съм антиглобалист. В интерес на истината дори не мога да бъда сигурна, че това, което написах току-що, е повече пародия или по-скоро преразказ на вещните нагласи, които в 2009 г. явно са се сраснали с човешката порода. Някак не ми стиска да вея знамена срещу консуматорското мислене по простата причина, че познавам твърде добре собственото си пристрастие към комфорта на глобализацията. И все пак всичко това съвсем не ми пречи да осъзнавам напълно ясно, че лекичко сме злоупотребили с висшата стойност на етикетчето и новата религия на удобството.
Просто ни се случи да живеем във вещни времена. По силата на някое китайско проклятие или древна благословия
