Проф. Георги Лозанов в разговор с Ивайла Цанкова
Мога да се примиря с всякакви роли, но не и с подмяна на ролите
- Любопитно е колко често гледа телевизия един медиен експерт. Можете ли да кажете приблизително колко време прекарвате пред телевизора в ежедневието си?
- Винаги когато съм вкъщи, телевизорът е включен, но, разбира се, ангажира само част от вниманието ми. За хубаво или за лошо телевизията все повече заприличва на радио – превръща се във “фонова медия”, която можеш да възприемаш, докато се занимаваш с друго (това например обяснява защо е за предпочитане дублажът на филмите, особено на сериалите, пред субтитрите). Няма съмнение обаче, че дори само от инстинкт за социално самосъхранение отдавам много повече на текстовете – чужди или свои. Телевизията така или иначе си остана “бедният роднина” в съвременната култура. Пепеляшка, която на бала е най-желана, но после все нещо не й става пантофката.
- Във вашия случай гледането на телевизия задължение ли е или има опция да ви бъде и забавно?
- Ще направя едно в края на 10-те години на ХХІ век може би позакъсняло любовно признание – още от дете, от черно-бялата “Опера”, искрено обичам телевизията. Най-малкото защото “по условие” възпитава в демократичност – тя е модерната агора, там са и мъдреците, и шутовете. Но професията ми е такава, че трябва да търся на екрана не онова, което ми доставя удоволствие, а по-скоро, което ме дразни. За да разбера защо и ако е необходимо, да реагирам. В този смисъл съм нещо като антизрител...
-Аз например имам една теза, че върховната простотия понякога може да бъде безкрайно забавен обект за наблюдение. Ще се съгласите ли с мен или сте склонен да ме опровергаете?
- Нямам такава устойчива скала на високото и ниското в културата, защото често високото толкова трудно удържа собствените си претенции, че всяка простотия е за предпочитане. Е, това не значи, че съм готов да слушам чалга, а още по-малко да се забавлявам с нея дори само защото задочно ме поставя в компания, с която нямам какво да си кажа.
- Имам предвид омайното чувство на превъзходство, което те обхваща, наблюдавайки играта на приматите…
Не се съмнявам, че сте чували термина guilty pleasure (букв. гузно удоволствие; тоест да си наясно, че да прочетеш жълт вестник е проява на лош вкус, обаче въпреки това си го купуваш, като не пропускаш да увериш околните, че си го намерил случайно на пейката в парка). Та имате ли обяснение защо 99% от българските електронни медии са се превърнали в едно гигантско guilty pleasure? Имам предвид, че цялото общество твърди, че не гледа телевизия, обаче аз все още не познавам човек, който да си е изхвърлил телевизора.
- Аз познавам – една млада художничка през 70-те години на миналия век го изхвърли от прозореца на апартамента си на 14-ия или 15-ия етаж. Чу се такъв трясък, че хората, дълго плашени със западните „империалисти”, помислиха, че започва третата световна война. Момичето обаче го беше направило не като протест срещу скучната соцтелевизия или под влияние на особено модния тогава „Забриски пойнт” на Антониони, а за да може мъжът й най-после да я забележи. И той наистина я забеляза, в резултат на което скоро след случая се разведоха. Искам да кажа, че ако се откажем от спорните утехи като телевизията, съвсем не е сигурно, че сме готови за онова, с което можем да ги заменим.
Иначе за „гузното удоволствие” сте права. Поначало жертва на културен провинциализъм, а доскоро и на идеологически санкции, сякаш продължаваме да възприемаме удоволствието като на нещо срамно и да не си признаваме, че го изпитваме. По някой път, впрочем недотам справедливо към името на големия писател, това се нарича достоевщина – страданието е превърнато в задължително условие на моралността. Нека не забравяме обаче, че материалното благополучие, търсенето на „консумативен рай”, на който принадлежат и продуктите на телевизионното забавление, е част от модерните либерални демокрации. И в това няма нищо лошо. Лошото е лицемерието, двойните стандарти, викторианският морал.... Защото, вижте, когато към ниските желания и вкусове се прибавят и комплекси, „културният коктейл” става взривоопасен. Не знаеш накъде ще избие. Имам усещането, че дълбоко в себе си много от представителите на такава аудитория са завършени изнасилвачи, но чакат телевизията да го направи вместо тях.
- Хората най-често са склонни да обвиняват телевизията в липса на морал, рушене на някакви ценности, накратко – в лош вкус. Функция ли е обаче на телевизията непременно да вменява добър вкус?
- Не, разбира се, тя е територия на баналното, нетрайното, скандалното. Не създава нито класика, нито истини от „последна инстанция”. Много повече по дух прилича на Женския пазар, отколкото на църквата „Св. Кирил и Методий” до него. Въпросът е да не пускаме търговците в храма, а не да се сърдим на хората, че си купуват стоките им на пазара. Казано по друг начин, не можем да имаме претенции към масовата аудитория, че не е културен елит. Вярно е само обратното – за всичко, което става в публичността, са отговорни елитите ни – културните, политическите, икономическите, доколкото въобще са такива. Така че ако искаме да водим остро критически разговор, трябва да започнем от тях. Даже още по-честно – от нас.
- Първата ви асоциация на словосъчетанието “непростим медиен цинизъм”?
- Може би далеч от очакванията, тя не е нито с езика на медиите, който наистина често ми стърже по слуха, нито със свърхкомерсиализацията им, която сама на себе си им играе лоша шега, защото напоследък се е превърнала в синоним на скука, а е с пиарските материали – и ласкателни, и компроматни, които се правят на журналистически. Мога да се примиря с всякакви роли, колкото и да са чужди на собственото ми разбиране, но не и с подмяната на ролите.
- Вероятно сте забелязали, че този сезон е особено актуално медийното благотворене. Откъде се пръкна тази тенденция?
- Тенденцията естествено е световна, но не мисля, че точно благотворителността е основното в нея, а самоуспокоението. В общия случай хората пускат есемеси, за да могат, помагайки на някого, да се почувстват по-добре от него, да погледнат с позитивни очи на собствения си живот. Тече една подсъзнателна „икономика” на личното щастие. А медиите безспорно са най-големите производители и капиталисти в нея, особено телевизиите, да не им е уроки.
- Когато милосърдието има търговска марка, когато се бори за някакъв рейтинг и се конкурира с паралелни милосърдия по другия канал обаче така, че дори рекламните блокове на две благотворящи предавания да си съвпадат, то пак ли си остава милосърдие?
- Не е милосърдие, бизнес е и като всеки бизнес е създаден да печели пари, но в случая освен за себе си и за другите. Простият въпрос е колко от тях отиват на този „втори адрес” и достатъчни ли са, за да променят човешки съдби. Ако е така, ми се струва, че завишените претенции към „благотворящите” предавания започват да звучат самоцелно, на свой ред да лансират правенето на добро като привилегия главно за този, който го прави: „Вижте ме колко по-възвишен съм от онези, които от екрана твърдят, че са възвишени!”
- Правилата на комерса могат ли да оправдаят парадокса съдбата на дете с церебрална парализа да се решава от експресивността на един танц и от чупката в кръста?
- Няма съмнение, че тези формати предлагат виртуални индулгенции. По-абстрактно, заради това, че съдбите по условие са различни и животът на едни минава далеч по-безгрижно от този на други. Но и много по-конкретно – на модерните грешници в шоуто, политиката, бизнеса и пр. Въпросът е: имаме ли право да им откажем това изкупление, колкото и евтино да ни изглежда то? Няма ли да се подредим в техния ред, ако искаме да сме по-строги от милостивия християнски Бог?
- Според мен зрителят има пълното право да се изживява като съдник…
Вие от позицията си на зрител пускал ли сте есемесче с благотворителна цел този сезон?
- Откакто се върнах в СЕМ ми е съвсем трудно да вляза в ролята на зрител, но и преди не съм пускал такива есемесчета. Имам голяма съпротива към каквито и да е било „колективни мероприятия”, влагам усилия в търсенето на собствени подходи, включително и в благотворителността. Не го казвам с особена гордост, защото край другото вероятно това се дължи и немалка доза интелектуалска суета.
- “Великолепната шесторка” или “Байландо” има по-голям шанс да ви изпроси есемесчето?
- Никой, както се разбра, но ако трябва да се разсъждава по-общо по въпроса, този и подобни благотворителни формати вече са изтощени дори за българската комуникативна среда. Рейтингът засега не го показва, тъй като той следва твърде отдалеч сменящите се нагласи в обществото. В „Байландо”, може би защото на „Нова” винаги й се е налагало да наваксва спрямо bTV, имат повече усет за това и са прибягвали до трансформация на формата по посока на либерализация на каузите. Не ги налагат „отгоре”, а оставят хората сами да ги формулират според собствените си проблеми и въображение. Така се е получило нещо като „национален кастинг на мечтите” и обратно на житейската логика, колкото са по-големи те, толкова по голям е и шансът телевизията да ти ги изпълни.
Впрочем приказният архетип на Златната рибка е ключова фигура от телевизионната митология. Работата е там, че самата митология бавно се разпада в ръцете ни и новите каузи вече си търсят нов дом. Във „Фейсбук” например.
- За да бъдеш идеален зрител-мечта на продуцента, който реагира така, както се иска от него – смее се на подходящите места, умилява се на други, гневи се, където е нужно и е предан фен, задължително условие ли е да си наивник?
- Задължително е! Телевизията е инфантилно занимание, както е известно, през повечето време разказва приказки за възрастни. Отговорността е в това приказките да имат начало и преди всичко край. И щом не сме пред екрана, а пред избирателните урни, да речем, да не сме пак същите наивници.
Обаче има си изключения, когато човек твърди, че не гледа телевизия. Като не гледах, твърдях си, че не гледам. Сега като гледам или по-скоро, като я слушам, както прави и медийния експерт, казвам си, не ме е срам.
Риалити от тип "Голямият брат" можеш да ме накараш само с пистолет, обаче.
Не, че ми е чуждо guilty pleasure, но му намирам други форми. Благодаря ти за фразата, сега я научих.
Много, много свежо интервю.
да ти призная, бях доста предубедена към идеята за това интервю...и към самия Лозанов всъщност. все го мислех за човек, на когото ерудицията му пречи въобще да бъде разбран. обаче сега категорично си промених мнението за него, открих, че е забавен:) та затова ми е ценно интервюто, де. и се радвам, че си го харесал:)
целувки!
А бях фенка на телевизията и по цели нощи гледах , но
тя ставаше от лоша по-лоша и колкото й да ми е чудно , успяхя да ме откажат.
За което съм им благодарна .
Хубава вечер!
Та въпросът е:
- По време на интервюто с г-н Лозанов не останахте ли с впечатление, че водите един вид дуел? Има в предвид, че Вие атакувахте, като зададохте въпроси по които вече категорично сте заявила Вашето мнение за различните телевизионни формати, като цяло критично-иронично, а проф. Лозанов парира Вашите атаки със бих казал смислени и логични обяснения.
а между другото интервюто е по имейл. знам че не ми вярваш:)
