Сутрин Момчил става в 6ч., закусва прясно мляко, козе сирене, пшенични кълнове и други там особено здравословни неща и сяда да пише разни интересни работи. Или поне така твърди, въпреки че никой не му вярва. Интересните работи издава на книги. Вече си има доста:  “Пътници”, “Фрагменти от стая”, “Лудата Дорис”, “Hash oil”, “Горният етаж”, “Кръглата риба”.

Освен това се занимава с различни телевизионни проекти. Главен редактор е на “Горещо”, на миналогодишния Big Brother със самолета, от време на време прави и реклами.

Май не дава кой знае колко често интервюта. Не му е важно да е известен – честна блондинска! Предпочита да знаеш книгите му, отколкото самия него. Само дето книгите му са толкова ужасяващо, невероятно, зашеметяващо, адски добри, че като ги прочетеш започва да те човърка въпроса що за типаж е авторът. Неизбежно е.

Ами готин е. Много.

              Ставам хитър като Набоков

-Изплаши ме с предварителната уговорка, че ще ми дадеш интервю, стига обаче да не е тъпо. Затова се почувствах длъжна да те забия с някакъв ултра гаден въпрос... Що за човек си?

-Що за човек съм... Ами виж ме какъв човек съм, не знам. Някои хора ме харесват, други не ме харесват, аз се харесвам понякога, понякога не се харесвам. А казват и че съм странен човек...аз не се намирам за странен.

-Кой казва, че си странен – който те познава само от книгите ти, или твоите познати?

-Познатите ми. Тези, които са ми чели книгите, не ги познавам и в общи линии не знам какво мислят за мен. А не ме и интересува, важното е какво мислят за книгите ми.

-Снощи старателно прерових Google и дори успях да намеря нещо полезно! В едно интервю си казал, че понякога се чудиш как така книгите ти се получават по-умни от теб. Е, как става този номер? ...Или продължаваш да се чудиш?

-Ако можех да ти отговоря на този въпрос, най-вероятно щях да бъда по-умен от книгите си, но понеже не мога да отговоря, те са по-умни от мен.

-Сериозно ли го мислиш?!

-Абсолютно! Затова и държа хората да познават книгите ми, а не мен. Което е много добър вариант.

-По-скоро е странно. Според мен повечето писатели твърдят точно обратното. Даже и Достоевски беше писал нещо от сорта, че чувства в главата си толкова много мисли, а като седне да пише ужасно много неща започват да му се изплъзват.

-Не знам на какво е бил Достоевски, когато го е казал, а и не му вярвам, защото по книгите му не личи да са му се изплъзнали мислите. Най-вероятно е метнал някоя журналистка като теб (смях).

-Е, не е вярно, никаква журналистка няма! Мисля, че беше някъде в началото на “Бесове”.

-Бил е под влиянието на някакви странни бесове тогава. Не, не му вярвам, честно. Когато човек седне да пише, тогава идват и мислите. Поне така е при мен. И то се случва след доста писане – ако няколко дни не съм писал, в началото обикновено нищо не става. Първо се получават едни глупости, после ги трия и продължавам.

-А като започнеш да пишеш роман, знаеш ли предварително какво ще стане или предпочиташ да си се изненадаш?

-Не. В момента, в който разбера какво ще стане спирам да пиша и отивам някъде, за да забравя каквото съм искал да се случи. Ти знаеш, че “Горният етаж” е трета част на трилогията, която още пиша, “Кръглата риба” е втората, а сега в момента работя над първата част. Когато започнах “Горният етаж” идея съм си нямал, че ще пиша трилогия, а вече излизат към 1000 страници, които са започнали от нищо...от въздуха... Появяват се едни 50-100 героя и аз изобщо не знам откъде идват и какво ще им се случи. Нямам представа!

-При мен дълго време се бави прозрението, че бг-литературата вече става за четене, отскоро започнах да чета теб и другите нови писатели и за съжаление съм изпуснала твърде много неща. Любопитно ми е за какво си писал и как си писал в началото (преди “Hash oil”).

-Преди няколко дни водих разговори с издателство “Сиела” и се разбрахме всички тези неща, които са наистина много стари – писани са около средата на 90-те, в най-скоро време да бъдат преиздадени. Навремето те излизаха в някакви ужасно ниски тиражи и сигурно са се продавали в две-три книжарници в България, предполагам, че тогава почти никой не ги е прочел.

-Добре, все пак правиш ли си някаква равносметка в каква посока се променяш като писател? Променяш ли се всъщност?

-Да, променям се. Най-вече се научавам да пиша, защото човек трябва да изпише определено количество страници, докато се научи. Имай предвид и че аз съм човек, който няма никакво литературно образование, завършил съм медицина. Знаеш ли, наскоро един приятел, който прави страшно добри анимации, ме повика да му напиша сценарий за “Ян Бибиян”, обаче аз нали съм писател и гледам да дръпна нещата към себе си, реших да прецакам Елин Пелин и му казах “Абе за какво ти е тоя Ян Бибиян, дай да направим една моя книга на анимация”. Книгата се казва “Пътници” и е първата, която съм писал, още в средата на 90-те. И когато седнах да си я прочета, честно казано, ми беше супер странно – четях си книга...все едно не съм я писал аз. Спомнях си само как започва и оттук нататък всичко ми беше като за пръв път. Бях страшно щастлив, защото за пръв път в живота си успях да си прочета своя книга. Просто я бях забравил и ми беше интересно.

-А аз точно си мислех да те питам дали си четеш твоите книги...

-Чета си ги, когато ги редактирам, но това е друго. А в момента, в който излязат не ги и поглеждам. Невъзможно е да ги прочетеш, преди да си ги забравил, това е толкова писане, толкова труд, че ти ги знаеш почти наизуст.

-Че какво четеш тогава?

-В момента чета “Лунен парк” на Брет Ийстън Елис, чета японеца Харуки Мураками – на него му подкарах всичките книги накуп, харесва ми доста. И още - една американска книжка за това как се пишат сценарии за сериал.

-Добре, какви хора ти е важно да те четат?

-Всякакви! Абсолютно всякакви хора. Много ще съм щастлив, ако има някакви форуми в сайта “Bg mamma” от развълнувани майки, които са ме прочели. В “Cosmopolitаn” също. От тийнейджъри в сайт “тийн незнамсикакво” съм абсолютно доволен. А във фейсбука ми се свързват някакви възрастни хора... Ето това много ме радва...

-Един въпрос, на който няма да ми отговориш – има ли в България по-добър писател от теб?

-Трябва да има поне десетина, които да казват, че са по-добри от мен. Това е нормално. Няма вариант да си добър писател и да си мислиш, че не си най-добрият. Просто е задължително. В момента, в който седнеш да пишеш една книга, ти трябва да си мислиш, че си най-добрият не само в България – в целия свят. В момента, в който седнеш да я редактираш обаче, трябва да си кажеш, че си написал най-тъпата книга в света, че си най-големия нещастник и оттук нататък да работиш върху това нещо, за да стане малко по-добро. Мислиш ли, че нещо може да се получи, ако седна да пиша и си кажа: “Абе, аз сега ще измисля една книга, ама на тоя свят има около 50 000 по-добри от мен...”, какъв е смисъла тогава?

-Чакай, не говорим за света!

-Ама ти трябва да се мериш със света. В България хората, които пишем, си се знаем и според мен всеки от тях се сравнява с големите световни автори. Нормално е. Ние не сме по-лоши писатели по никакъв начин.

-Така е, не сте.

-Чувала ли си един човек, който се казва Джейкъб Морено - основателят на психодрамата? Та той има един термин megalomania normalis – в смисъл, казва, че при определени типове хора е необходимо да се чувстваш малко мегаломан, за да ти вървят нещата, както трябва.

-Добре, аз наистина си мисля, че си български писател, на когото не му личи, че е българин. Това комплимент ли е?

-А, тук мога да ти разкажа една случка. Преди време бях дал “Кръглата риба” в едно издадетелство и те се бяха свързали с някакъв човек, който да й направи рецензия. Та този човек беше написал някакви неща от рода на: книгата не става, защото прилича на превод от чужда литература; авторът е българин и той трябва да диша балканското слънце и душата му да трепти в балканските ритми!... И т.н. Беше ми изпратено във вид на нещо напечатано, с правописни грешки, даже и името ми беше объркал човекът... При което аз се втрещих и си казах: “Еби му майката, къде съм тръгнал като не ми трепти сърцето в балканските ритми и не дишам балканското слънце...”

-Мда... Накъде си тръгнал наистина...

-Ами да, много зле беше. Но...важното е човек да не се отказва...(див смях). Все някога някой ще вземе да му повярва.

-Ето ти един тъп въпрос – какво е съотношението между измислицата и личните преживелици в романите ти?

-Ами в някои книги измислиците са 100%. В други са по-малко от 100%. В общи линии доста си измислям. Но не навсякъде. И не за всичко.

-Попитах, защото на мен са ми страшно въздействащи еротичните ти сцени. Мисля, че те са се случвали в риъла. Така ли е?

-Е, това е личен въпрос. (значи са се случвали – бел.ред)

-Е, знам. Но ти нали не искаше тъпо интервю?

-Как мислиш, дали Набоков са го питали “Абе, пич, на теб дали са ти се случвали тези любими наши еротични сцени?” и той им е казал “Ами да, случвали са се!”

-Ако говориш за “Лолита”, в нея няма еротични сцени. Има места, които могат да минат за еротични, но в книгата няма секс. И нито една мръсна дума, между другото.

-Той е хитрец, затова... Аз сигурно не съм толкова хитър. Като бях по-млад съм писал някакви еротични сцени, за да ме питат такива журналистки като теб истина ли са, сега вече и аз не пиша и съм хитър като Набоков! И не използвам мръсни думи, забелязваш ли?

-О, да! (смях)

-Ами да! (още смях). Но сега в новия роман има една много хубава еротична сцена. Много хладна. Харесвам такъв хладен стил като на Елис. В смисъл, че наистина няма нужда от много емоции за доброто писане