Трябва да съм била в трети клас, когато ме сполетя първата по-реална любов. В смисъл, че още тригодишна съм се влюбила нещастно в Ботев, но някак бързо проумях, че нямам шансове :) А иначе по всичко личеше, че тази, първата ми ученическа любов, върви към безоблачно развитие. Бях доста популярна личност в класа - "шефка" на бандата на момичетата, което, откъдето и да се погледне, е най-високото възможно ниво в йерархията. Вроденият ми чар (благодаря!) стигна дотам, че дори момчетата започнаха да ме уважават. Особено моят възлюбен (класичека красота - гарваново черна коса, сини очи, хармонично развито десетгодишно тяло...ммм..). Казваше се Петко и естествено заемаше поста "шеф на момчешката банда", което не беше чак толкова престижно, при положение, че трябва да сме имали 6, максимум 7 момчета, но нейсе. 
   Та аз харесвах Петко, Петко определено харесваше мен...проблемът беше кой първи ще се прецака да сподели чувствата си. Е, той постъпи кавалерски. Започна предпазливо - казал на едно момче да каже на едно момиче да каже на най-добрата ми приятелка, която от своя страна да ми предаде, че Петко ме харесва:) Още си спомням красивата емоция, когато обяснението стигна до мен... Пълна еуфория...щастлив усмихнат свят, който....БАМ! на следващия ден по някаква странна моя причина изведнъж се срина.
    И днес още нямам обяснение защо стана така; помня много добре реакциите и настроенията си, но не знам защо...просто се изплаших. Ама много.
   А през това време Петко, обнадежден, дерзаеше. Първо бяха бележките, следенето до вкъщи, напомнянето по онази добре изпитана линия с приятеля, който казва на приятелката ми да ми каже и тн. Аз се скатавах и всичко започваше да ми става гига-неприятно. Докато един ден, тръгвайки си от училище, мой съученик изникна от нищото с прилежно увит букет червени карамфили и ми ги връчи от засада, изричайки смутено, че цветята са от Петко, който държи да знам, че много ме обича. Мисля, че това, което последва беше най-ужасната постъпка, която някога въобще съм правила. Грабнах букета и го метнах на земята. След няколко дни същата съдба сполетя и един пакет, отново купен за мен и отново връчен ми от посредник. Тогава не знаех какво има в пакета, но според мълвата стана ясно, че е било една кукла.
   Спомням си, че дълго след това изпитвах ужас от отиването на училище и от мисълта, че Петко пак ще си стои цял ден на няколко чина разстояние от мен. Най-тъжното в цялата тази несръчна любовна история е, че изживявах себе си като тотална жертва и едва няколко години по-късно си дадох сметка колко обидна и болезнена е била реакцията ми към момчето. А по някаква смешна ирония той ми беше съученик и в средното училище и в гимназията, а и след това се засичахме по автобусите за университета. Но едва преди две години, отново в автобус до родния прованс, седнахме един до друг и се посмяхме на тази история. Въпреки това, аз си оставам убедена, че каквото и да ми се случва с мъжете в живота ми, Петко е този, заради когото винаги ще ме тормози съвестта.