Прочетен: 1927 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 18.03.2009 14:38
Едно старо писмо. Изпратено. Написано е в отговор на един също толкова стар текст. Малко го промених на места, които не е коректно да останат:)
Здравей,
Нека да си поговорим за звездите. Не в преносния, в прекия смисъл. Не те иронизирам. По-скоро самоиронизирам себе си, пишейки на такава небесна тема. Сигурно не й е мястото тук... Във всеки случай е добро продължение на епистоларната ми авантюра с теб. Виждаш ли, аз просто съм по-силна в разговори за звездите. Може да ми е някакъв дефект, знам ли... А може и при теб да е така, ти кажи дали те усетих правилно.
Почувства ли тъгата в собствените си думи? В моето писмо? Поставяш дистанцията като единствен гарант за красотата на бляновете. При мен не е така; аз все още твърде наивно бих убила всяко разстояние с увереността, че после пак ще стигна до същото звездно небе, което виждам и оттук. Абсурдът е и при двамата – при теб, защото си в реалното, при мен, защото знам, че стоя в нереалното. Даже и при Плеядата, защото някой вече е преброил от колко точно звезди се състои. Празен ефект на мащабите (статистиката, ако предпочиташ) – когато знаеш точните мащаби си склонен да измерваш собственото си съществуване спрямо тях. После, да, прав си, идва смазващото усещане за нищожност. Тогава пред себе си имаш няколко решения. Да отвърнеш погледа си от звездите или да опиташ да ги принизиш някак са само част от алтернативите; обичайно възприеманата реакция. Аз лично не бих я нарекла самосъхранение... не знам... по-скоро драматична изневяра на Его-то си в опит да спасиш достойнството на човешките му мащаби. А всъщност на никого не е нужно да убива звездите, след това и бляна си. Необходимо е само малко склонност към самоосъзнаване, тогава и мащабите и безкрайността на Вселената ще престанат да ни плашат... или натъжават. Човекът е нищожен и краен, обаче е мислещо същество, а силата на мисълта, стремежът към звездите, стремежът изобщо не могат да бъдат принизени от никоя статистика. Вярно, че статистиката ни предлага относителното спокойствие на своите готови отговори, но и неусетно ни обезсърчава. За да спасиш един блян е достатъчно просто да потърсиш свой отговор. Човешката мисъл е достатъчно независима, за да те отведе до него.
В крайна сметка защо просто не осъзнаем, че сме земни, но че над нас има едно прекрасно звездно небе, което никога няма да се принизи до нашите измерения. Това не е обидно, това е красиво и ако просто го почувстваме като такова ще бъдем малко по-близо до възможността ние да стигнем до звездите и да ги погледаме от микрон разстояние. Мисля че все още ще са прекрасни и нереални, макар и толкова отблизо. Какво от това, че после пак ще сме си смъртни... Ако много ни е страх ще се успокоим с мисълта за моментите, в които въображението ни, много по-силно и уверено от самите нас, надхвърля човешките граници и ни прави мъничко звездни. Затова и толкова ни привлича онзи много граничен момент на залеза, когато линиите на деня и нощта се размиват в някаква междинност. Тогава чувстваме колко гранични сме самите ние, но и колко лесно можем да надхвърляме границите си. С лекотата, с която небето над нас променя нюансите си в очакване на Плеядата.
..........Да знаеш, че си една мноооооооого приятна изненада в блога:)))
