Не знам от кое боли повече - от нещата, които казваме или от тези, които по някаква причина се страхуваме да признаем. Със сигурност вторите са в състояние да наранят по-силно самите нас. Защото само ние знаем за тях.
       Не искам да визирам нищо конкретно. Просто си мисля... А и истината е, че от страх (пак този страх!...да) си забранявам някои силни думи дори в собствения ми блог. Не мога да се отърся от усещането, че някой ден, при случайни обстоятелства, ще съжалявам за нещо силно, написано дори и тук. Пространството е лично дотолкова, доколкото аз разполагам с него, но интимно...не бих казала. Поне не толкова интимно, колкото си е моята територия с моите си неизказани неща.
       Пиша за тях, не защото ми е чак толкова трагично; по принцип гледам да избягвам по-далеч от депресивни състояния. Такава съм си - депресиите са едно от малкото неща, срещу които проявявам някакъв инстинкт за самосъхранение. Просто малко се натъжих днес; беше един от дните, в които ми се приисква адски силно да призная нещо си някому. Не го направих... което отново отваря въпроса това добре ли е или напротив. Но определено изпитах необходимост, чист порив, който така си и остана неудовлетворен. След като не събрах смелост да кажа това, което имах да казвам, реших да го напиша в блога си. Получи се отново предпазлив и зъзнещ от страх постинг, който също нищо конкретно не заяви нито на самата мен, нито на десетината успели да го прочетат, преди, разочарована от себе си, да го изтрия.
       И ето, стигнахме дотук... Часове по-късно. Ситуацията се повтаря - имам си нещото за казване, човърка ме, тормози ме, провали ми вечерта...направи ми я една умислена такава... Но този път съм хитра - излизам срещу самата себе си с този номер - пиша постинг "по принцип", ей така, за непризнатото тук и там и следователно, подлежа на многозначни тълкувания. Тоест, не ще съжалявам, спасих се отново! Ако не подейства, ще изкопая дупка в градинката пред блока и в тъмна доба ще й прошепна всичко, което имам да признавам. Чела съм, че било твърде ефикасно...ха!
        Words are very unnecessery...понякога. Понякога имам нужда от тях. Спомням си една реплика на бившия ми: "не казвай силни думи!". Вбесяваше ме с нея, така и не се примирих с възможността да е бил прав. И още си мисля, че не е. Думите ни разкриват по-ясно от всичко друго. Да, жестовете са важни, погледът -  често неоспорим, но в думите е недвусмислието. Една неизказана дума може да бъде и щастие и болка...само на звук разстояние. Ако можеш да си я позволиш обаче