Снощи прочетох нещо, което ми припомни един адски особен момент. По-скоро много странно усещане. Вероятно се случва един-два пъти в живота. Не преувеличавам. Говоря за нещо много силно като... знам ли... възприятие... себеусещане може би. Не просто момент на удоволствие или наслада от нещо. Поне моето състояние от един далечен ден приличаше на разтваряне във въздуха. Не, не бях напушена или нещо подобно; по онова време дори не бях опитвала трева.
         Снощи, когато си припомних, потърсих в дневника си от онези, тийнейджърските, години как съм описала усещането. Пишеше: " Вчера имах топло преживяване. Слънцето ме целуна! Прегърна ме и ме целуна, както си стоях на стъпалата пред спортния салон."
        Вярно, че бях седнала на стъпало пред салона. Мисля, че съвсем живо съм запомнила момента. Трябва да съм била в 9-ти клас на гимназията. Имахме физическо. Целият клас беше луд по волейбола, а аз все се спасявах, излизайки да тичам около игрището навън, сама или с някоя друга девойка. Но онзи ден си стоях сама на стъпалото.
        Началото на пролетта - един от онези първи истински топли дни, когато ти е някак прекалено живо и щастливо.
        Зяпах небето. Синьо такова... страшно светло. Самият въздух изглеждаше и прозрачен и по странен начин изпълнен със светлина. Не съвсем неподвижен. Имаше деликатен, едва докосващ ветрец...
        Слънце, разбира се. Едно такова, протягащо се навсякъде около мен... Не силно, а изпълващо. 
       И тогава лъчите така, както си се приплъзваха мързеливо наоколо, сякаш започнаха да се разливат в мен. Сериозно, това почувствах. Не просто слънце по кожата си, а някак навътре, почти във вените. Без напрежение. Даже без мисъл. Стоях си и си се усещах цялата в слънчев лъч... 
       Щеше да е едва ли не приспивно, ако не беше същевременно и доста живо. Страшно нереално чувство... Може би за няколко минути. Не е като да те заливат вълни от възприятия или някакво странно пропадане в нещата. 
         Съвсем като целувка. Слънчева такава...въздушна.
         Стоях си безтегловна. Вероятно съм се усмихвала малко налудничево. Без никаква сянка в мен. Без сянка наоколо. Просто супер леко и приятно. Разтопих се из въздуха и пак се събрах... Странно....
         Не знам и какво прекъсна момента. Мисля, че се източи също така плавно, както и пропълзя към мен.
        Особен унес. 
        Долавяла съм частици от усещането и по-късно, но никога толкова плътно и изпълващо, както в онзи далечен момент.