Винаги ще помня най-странният си сън. Беше преди години. Събудих се от него с някакво мъгляво усещане. Помня и усещането - сънят може да се опише, но то не (както винаги).
       Не беше нещо красиво, което ти се иска да остане като реална случка в теб. Затова и утрото, вече съвсем осъзнато, ми донесе облекчение. Не беше и кошмар. Просто някакво шантаво събитие, в което се чувстваш въвлечен.
      Съзнанието ми си поигра с мен. Значението не. Въпреки че е възможно да има силна символика. После съм мислила за нея, но и до днес не съм я намерила.
      Луната беше в главната роля. 
      Сънувах нощ. Вървях по някаква безлюдна улица, която постепенно започна да се изпълва със звуци. Огледах се. Появиха се хора. Един. После двама, трима... Хиляди непознати. Всички те видимо развълнувани. Заслушах се. Говореха за нещо изключително, което ще се случи тази нощ. Разбрах единствено, че отиват "да гледат". Тръгнах с тях... И без това явно вървяха в моята посока, макар че се появяваха някак пред мен.
      Стигнахме до огромна квадратна тераса. Струпахме се там - хиляди хора...цялото човечество...и аз. Дори успях да заема място в първите редици - бях съвсем до парапета на терасата. Попитах някакъв човек защо сме тук. Погледна ме учудено и отговори: "Не знаеш ли? Днес луната ще си отиде". По странен начин го разбрах - просто усетих, че тази нощ луната наистина ще изчезне. Завинаги. Вперихме погледи нагоре към небето, наблюдавахме я. Всички до един. После някой каза: "Ето, започва" и...започна.
      Беше странно плавно и същевременно внезапно. Луната се размърда. Сякаш се люлееше на някакви въображаеми вълни. Движенията й се ускоряваха. Започна бързо да се върти около оста си, набирайки скорост...и излетя. Като че ли се чу свистене. Гледах я летяща, като съвършено кръгла топка, която се изстрелва от само себе си нанякъде в далечината. Смалява се, става все по-незабележима. И изчезва. Няма я на небето. 
       Звездите си стоят, но става безумно тъмно. Хората наоколо започват да ръкопляскат възторжено, а аз се натъжавам, защото обожавам луната, а и съм свикнала да я търся в нощното небе (така е - влияем си взаимно:) ).
      После тъмнината се стопява, става светло - не постепенно, а съвсем рязко. Сякаш бързащ нанякъде облак се е отместил от слънцето и то огрява навсякъде някак внезапно.
      Хората започват да се разотиват. Аз не тръгвам наникъде. Запомням една реплика (или някой около мен я казва или сама си я помислям):  "Сега вече няма да има нощ. Ще е само ден". Натъжавам се съвсем...и се събуждам.
       Шантава работа... Осъзнаването, че е само сън ме зарадва страхотно. Оттогава обичам още повече луната. Наистина ми влияе много силно. Не само, защото съм жена. Имаме някаква странна, наша си, връзка. Следя ревностно пълнолунието, даже го чакам всеки път. Обожавам да ме огрява през прозореца. Нищо, че съвсем не мога да спя в тези нощи. Не ми пречи. Тогава съм най-сигурна, че я има и винаги ще си е там