Току-що взех едно смело решение. Дълго време се колебаех дали да публикувам тук един текст, който е особено интимен. Освен това не е достатъчно разбираем - всъщност текстът е пействан фрагмент от разговор с особено звучене. Неяснотата му идва от това, че когато този разговор се случваше (преди повече от две години и половина), нито на мен, нито на другият участник минаваше през ума, че някога ще бъде четен от външни хора. Вероятно изглежда наивен на места - няма значение, за мен винаги е бил ценен спомен.
       Това е един от малкото постинги, които пускам единствено и само заради себе си и заради момента. А в момента решавам, че искам да го има в блога ми по две причини:
       1. Тук си събирам ценни неща. Разбира се, далеч не всички текстове в блога са в графа "сантименталност", но мога да се сетя за...поне десетина, които винаги ще са ми особено важни;
       2. Мъжът от разговора е част от...хм...емоционалното ми минало (при това доста значима част). Като такъв, аз все още не съм свикнала да го мисля с безразличие. Ужасното е, че в повечето случаи, когато пиша или просто се сещам за него, настройката ми е по-скоро злобна. Този човек отдавна е заместен, но странно защо не е съвсем преживян. Няколко пъти се отказвах да го мразя и няколко пъти забравях, че вече съм се отказала. Ето защо ми е важно да поместя въпросния фрагмент тук - той е едно от нещата, които най-сигурно ми напомнят какъв всъщност Е този мой "бивш" и защо злобата ми към него е някаква преувеличена реакция.  А той днес има рожден ден и си мисля, че много бих искала да бъде щастлив. Защото е добър човек.
        Ето текста (моят инициал си стои, но инициалът на мъжа предпочитам да заместя просто с хиксче):

x: Още не съм те намерил, търся те...

    Каквато и да си

И: А аз те намерих J

    Изпитай ме за себе си

x: Как?

И: Някак

x: Нека изпитанието започне сега...

    та-да-да-дам

И: та-даммм

x: Пръст, леко докосване...първо челото,нослето...устните

    брадичката

    надолу

И: Чакаш отговор J  Това уловка ли е? J

x: Уловка ли е?

    Уловка ли си?

    Ти ли си?

    Пак внимаваш, пак се предпазваш... страх те е от грешна стъпка

И: Не знам... Но пръстът ти е топъл, потрепва върху кожата ми

     Не съм страхлива; какво съм виновна, че другите очакват да бъда?

x: Не, ти четеш очакванията и се опитваш да бъдеш като тях...

    ти ставаш много топла...

    гореща дори

И: ...защото е по-лесно да промениш себе си, отколкото очакванията за теб

    ...дъхът ти е топъл

   ...като полъх по клепачите ми

x: Очакванията са мит...по-силната гледна точка...да промениш себе си е лесен начин да достигнеш целта...стига да не забравяш защо си тръгнала

   ...не виждам клепачите...взирам се в зениците

И: Очакванията са си твое творение, така, както ти си тяхно.

     Взираш се...по-добре притвори очите си

x: Не искам да изпусна теб от поглед...ще ги притворя, но микрон светлина за себе си ще запазя...

И: Аз съм тук, нали чуваш движенията ми...

    Нека бъде светлината проблясваща по кожата ми...само тя и мълчаливата луна

x: Ако виждаш луната...тръгвам към нея

И: И ти мълчиш... като нея

x: Безмълвен говоря и съзирам

x: Предизвиквам бризове и изпращам ветрове да галят кожата ти...настръхнала я искам...осветявам я със зорницата

И: Ветровете ли отмятат назад косата ми? Тя ли гали раменете ми и се плъзга по гърба?...

x: Косата ти е постелята...ветровете са мислите...

    Те не те докосват, а се плъзгат на микрон от теб

И: Топлината е ръката ти, нощната влага е устата ми...

x: Нощта е камуфлаж на желанията ми, аз съм роб на взирането си

И: Жар и лава...текат във вените ми...Ледени тръпки прегръщат кожата ми

x: Страст в душата ти виждам, страх в погледа ти ме спира

И: Нека взирането ти те води...когато стигне до очите ми ще знаеш дали да спреш

x: Ако спра, то ще бъде от страх, че искам да продължа

И: Думи ли ти трябват, за да избягаш от страховете си? Едно “да”, едно “не”, един глас, един хладен повей...

   И след тях тънка диря от отговори...без нужния въпрос да си задал

x: Думите ми трябват, за да се превърнат кристалните хоризонти в мъгливи нюанси...да запазят топлото в студеното, да смекчат ясните контури, да изравнят резките перспективи

И: ...и да дойде мъглата – лека и сребриста, в която да не знаем...

x: Сякаш никой няма, а усещаш присъствие...мокрещо докосване...само полъх – нищо повече, но сякаш всичко е в него

И: Гадая по невинните игри на трепкащия около шията ми въздух...

x: Бриз от хладен повей и горещ щорм?

    Смесица за нещо непостоянно?

И: Поток от ледени пръски и жарещи вълни?

    Монумент на постоянството?

x: Полъх, който грабва кичури и милва лицето ти...бягат, връщат се, играят си, пречупват лъчите и търсят най-милия поглед

че ни допускаш до такива светове - радвам се за теб, зеленичка! ;)

тук виждам просто много нежност. Преживей го но не го мрази. Омразата е чувството на слабите...

това е толкова откровено...браво!

и се удивлявам как ли е бил документиран този разговор, та да се запази с такива подробности до днес.

Иначе като литература е перфектен и вероятно като размяна на емоции - съвсем достоверен.

Наздраве!

както добре си го казала той е част от "твоето емоционално минало". тогава го остави там. ако човек мрази (твърде силна дума за мен!) или не харесва миналото си, значи не харесва себе си. за да бъдеш щастлива трябва да се харесваш и да приемаш нещатата от добрата страна. ти живееш в настоящето, не в миналото и както каза "той е заместен". запази най-светлата представа за него, защото той е част от това, което си ти в момента. и ако се чувстваш поне малко добре от това, че си такава каквато си (без да те познавам :) ), знай, че и той има пръст в това. забрави за това как са се развили нещата между вас, забрави за това колко лоши черти има (ако има ;) ) и спомни хубавите! но помни, че живееш сега и просто се наслади на момента!

благодаря ви за милите коментари
nait, miscellaneous - омразата не е толкова лошо нещо. трябва да призная, че в определени моменти ми е помагала. според мен човек трябва да мине през нея, особено при разни любовни разочарования - лекува донякъде успешно. поне аз съм доста крайна в обичането и явно по тази причина съм крайна и в мразенето. Идеалната формула при лекуването с омраза обаче е - преминаваш през нея и я оставяш след себе си. аз вече една година мразех напоително този човек (може би на известни периоди, но така или иначе попрекалих). не че той е толкова ужасен, просто аз съм много горда (или поне се правя на такава, което е все същото:) ). без излишни уточнения - днес го намирам за много мил, добър и готин тип (така се случи, че напоследък си припомнях, че е такъв и то не само заради публикувания тук текст). и двамата имахме какво да си прощаваме, мисля, че вече сме го направили. за трети път спирам да го мразя и вероятно ще е окончателно:)
miscellaneous - много хубав коментар, специално благодаря за него