Без да искам да умаловажавам твоето прозрение, бих го перефразирал така "Животът е предимно светлина. Просто се научи да виждаш и усещаш нейните различни форми" Защото светлината чисто физически е виновна за явлението цвят. Но пък светлина може да има и в теб, и в "Е", и в мен, и в тях.... която е невидима, но пък е много по-въздействаща.
Това в никакъв случай не е контрапункт на твоето възприятие на шарения свят :) , а просто израз на моята гледна точка за нещата, макар и в твоя блог.
И няма как някой да е измислил мисълта преди теб... или поне не в твоя свят, защото ти определено щеше да знаеш това. Това ти дава пълно право спокойно да се възприемаш като откривател. Enjoy :)

:) добре, звучи убедително:) но на мен цветовете са ми наистина важни, какво тук значи някаква си светлина?:-Р бъзикам те, разбира се. имаш светла гледна точка по въпроса:)

:) щом за теб цветовете са важни може би това ще привлече твоя интерес :) http://groovemanifesto.hit.bg/articles/colors/psyche/index.html
Разбира се, това е с чисто практическа насоченост ;) , но пък колкото повече знае човек, толкова повече цветове на живота може да види :)

Хубава мисъл... Повтаряй си я понякога ;)*

май винаги съм си я повтаряла, сега само я формулирах:) целувки!

и в черно-бялото има някакъв дискретен чар:)

а също твърдят, че в черното се събират всички цветове, но прекалено напластени (или в бялото беше...).

Ако смесиш бои с различни цветове, те ще се съберат в черното.
Ако смесиш светлина с различни цветове, те ще се съберат в бялото.

Страхувай се от сивото, защото то няма чувства.

El.

Означава ли това, че далтонистите живеят във вечна самозаблуда?

Darwin

благодаря за прекрасния коментар
не ме е страх от сивото, защото съм твърде далеч от него. човекът, заради когото ми хрумна мисълта, също е всичко друго, но не и сив. просто в момента не го знае

далтонистите тук нямат нищо общо

Сивото е цвета на разрушението. Не на скуката, макар в нашето европейско съзнание да сме му сложили тази конотация. В смисъла на разрухата казах тривиалната мъдрост- пази се от манипулаторите. :)

Това по-долу е част от разговор... Среща с един Сив :)
-----------------------------------------------------------------------------------
Една от конвулсиите му разкри пречупените му криле. После бавно се разтвори във въздуха. Тази нощ тя сънува Д`Ар. В човешки лик, но с кожа с цвят на мед. Тази нощ той я докосна. И правеха дълго любов. За пръв път той си позволи да е само неин и да не е от спящите, а тя беше само негова, а не от живите.
- Какво е любов, мамо?
- Да простиш, Дар.

Някъде в средата на Усоите,
Някъде в средата на Времето

http://www.suicide.couk.com/gallery/boris/bm36.htm
http://www.shadowscapes.com/picts_galimages/cradle.jpg

Ел.

***

Някъде в средата на Усоите на един камък стоял Сивият ...
Той слушал гласа на Вятъра и музиката на Дъжда ...
Когато усещал самота се докосвал до душата на Камъка ...
Земята го хранела и му давала Сила ...
Времето го обгръщало ласкаво, а Смъртта стояла на лявото му рамо ...
Един ден Сивият задал простичък въпрос ...
- Да обичаш не означава ли да приемеш?
Никой не се опитал да даде отговор ...

Суулса

***

Свенливо се плъзвам по водата.
Все по-смело пробождам нощния мрак.
Разсипвам се на слънчев прах.
Целувам галено земята.
Насищам простора със светлина.
Близвам нежно цветята, тревата, росата.
Топлотата ме зарежда от вътре непоколебимо.
Готов съм да се влюбя и да любя.

ТЯ е на брега.
Сама. Разголена. Предизвикателна. Заредена с живот.
Приличаме си.
Привличаме се.
С дързостта на дете ме поглежда.
Игриво.
Втурвам се в очите й.
Струя искрящо през тях.
Милвам лицето й.
Потръпва.
Шмугвам се в косите й.
Изпуска усмивката си.
Пресушавам устните й.
Езикът й бавно плъзва по тях.
Пожелавам я.
Отдава ми се.
Търси ме с протегнати ръце.
Галя бялата кожа – шията, раменете, гърдите, надолу по корема, краката й.
Целувам я жарко.
Прониквам в нея.
А тя еретично се усмихва.
Поема ме в себе си с охота.
Задържа топлината ми.
Натрупва я.
Отдава се с наслада на парещите ласки.
Жадно поглъща светлината ми.
Обгръщаме се и се сливаме.
Аз съм момичето, тя е лъчът.
Пронизвам я все по-дълбоко, а тя се разлива в мен с дъха си.
Приема ме без задръжки, с любов.
Разтваря се до край.
И в момента пълнота изригваме... във бяло. ...
Тя остава бездиханна на брега.
Аз оставам пръснат в нея.
НИЕ СМЕ СЛЪНЧЕВО ЗАЙЧЕ.

Лъчът

***

i mislja, che naistina e vreme za syn i opredeleno me ponasja Morfei v posoka prikazki za leka nosht.

Nadjavam se tozi nachin na obshtuvane da ne zvuchi otegchitelno.

El.

прекрасно е, малко ме обърка формата - това разговор ли е? обясни ми.
разкрий се малко, моля те. отново параноята, важно е да разбера. тези думи те разкриват невероятно, но за съжаление ме провокира да потърся съвсем конкретно разкриване (скучно, даже сиво, но много важно в този момент). потърси ме на icq или на адреса, който ти оставих в прасковения постинг

Да, става въпрос за разговор. Приказки, притчи, стихове като мнения на различни хора, участващи в разговор... Подчертавам - различни хора.

Ех, момичета!!! Параноята. Виртуалната параноя или параноята във виртуалното пространство. Да, тук винаги има опасността да ни прочетат. Да ни намерят, колкото и да сме анонимни. Още по-зле е като изникнат неща писани преди години, за които ни се ще даже да не си спомняме...

:)

Но и мен ме тресе виртуалната параноя това лято. Какво да се прави? Прищя ми се анонимния потребител да е точно конкретен човек... За моя радост бързо се усетих, че точно конкретния човек , макар и способен да напише хубавите думи, няма да го направи. :))) Първо се разочаровах. После се зарадвах. Ами, ако беше едно лице наистина, това щеше да е най-неустоимото виртуално присъствие, на което можех да попадна.

El.

не приемам възможността да бъда намерена като опасност....поне не за всички текстове...може би за някои:) а и съм била намирана. приятно е:)
благодаря за писмото, ще ти отговоря по-подробно. малко неподредена съм в момента:) ще се подредя, искам да ти отговоря с хубаво писмо:) твоето ме зарадва:)