Върна се много за кратко в розовата й стая. Беше късен следобед, навън валеше безумно, а той се обади да попита дали е удобно днес да се върне. За малко и празен.
      Можеше. Но, ако купи някаква водка и портокалов сок. Най-сигурното нещо, което тя знаеше за себе си беше, че винаги ще му позволява да се върне. Защото просто не можеше иначе.
      Освен за водката, го помоли и за поне час и половина. За час и половина и даже малко повече успя да изпуши цигара, да си вземе душ, да изпуши цигара, да изсуши дъжда от косата си, който я беше залял малко по-рано, да си направи кафе, с което да изпуши една цигара, да изглади ленената рокля и после да я намачка, сядайки да изпуши цигара.
      След още една цигара той се върна. Не можа да го погледне в очите, докато влизаше. Прииска й се да се притисне в него, както преди, когато го посрещаше, но и двамата се чувстваха леко неловко.
     След минута все пак нещата се върнаха, както обичайно. Докато тя се бореше да отвори водката, човъркайки с ножа, той се наведе към нея и я гушна. Попита го дали не се страхува след всичко, което му е направила и при положение, че е с хладно кухненско оръжие в ръка. Не, не се страхувал. Разсмя се. После я вдигна, притисната към тялото му и съвсем като дете грижливо я постави на високия стол до барплота. Съблече я. Откри синята връвчица на тампона, каза, че няма значение. Тя започна да се бори с копчетата на ризата му. Едва ги разкопча и зарови глава в голямото му тяло. Обожаваше да го прави - толкова малка се чувстваше с него, за нея не съществува по-силно усещане.
        Без да се отлепи от тялото му, се прехвърлиха на дивана. Докосваха се. Прегръщаха се. И се целуваха. И се облизваха, спомняйки си вкуса на другия. И свършиха така.
       После ролите се смениха. Изчезна познатото. Преди тя беше малко срамежливата, сега той изглеждаше притеснен. От нейната реакция. Вероятно защитна реакция. Говореше цинично. Леко надсмивайки се над някакви измислени негови правила, които всъщност далеч не й изглеждаха абсурдни, но нямаше как да го каже. Легна напреки на дивана, качи краката си на облегалката и се втренчи в него, поставяйки глава в скута му. Не искаше да звучи хладно. Звучеше ужасно хладно. Проклета защитна реакция. Той беше празен. Към всичко. Тя знаеше, че и към нея. Следователно, можеше ли да си позволи да не се предпази? Явно не. А сега си мисля, че можеше и че тя е отвратително страхлива.
       И после пак се любиха. И пак така, не съвсем наистина, но преградата падна отново. И беше невероятно хубаво, че се взираха един в друг. Той обича да я гледа. Но малко се изненада, че тя беше станала много по-свободна, отколкото преди време. И вероятно си помисли, че друг я е научил да бъде толкова чувствена и може би даже малко се натъжи. И си прошепнаха няколко тайни неща.
      А след това той седна на ръба на дивана и изпи много водка, докато тя го прегръщаше, притисната към гърба му и се съгласяваше, че всичко е трябвало така да се случи, както се беше случило. Защото и без това щом така се е случило, значи иначе не би могло. И после нея пък я хвана единствената чаша водка с портокалов сок и каза страшно много глупости, които никога нямаше да си прости. Но пък се чувстваше силна, че може да говори с този празен тон и дори й мина през ума, че тя не е себе си. Някакъв глас говореше мъдро и назидателно, докато тя само искаше да го целува.
      Сетне пожела да са на тъмно и изгаси лампите. Когато пак го прегърна, си помисли, че изглеждат малко комично. Голям много силен мъж, едва обхванат от някакъв костелив дребосък. Лаурел и Харди, странно вкопчени един в друг. И пак се почувства чуплива.
         -Знаеш ли кое мислех, че няма да ти простя?
         -Кое?
         -Онова, че преди всичко да започне ти ми каза да не се страхувам и да спра да се предпазвам толкова.
         -Ами...бъди сигурна, че всичко ми се върна. Двойно.
         И после тя се сети, че му е пожелавала да усети някакъв супер горчив вкус.И наистина е искала да го види нещастен. И се почувства ужасно глупава и по някаква смешна причина виновна. Притискаше се в него в неопределени опити да го успокои, а онзи глас продължи да напада (защитната реакция. Пак).
         -А помниш ли, когато плаках от страх, а ти ме питаше какво толкова, да не би да усещам, че свършва света?
         -Е, свърши ли света?
         -За мен не. И за теб няма да свърши. Но какво ще отговориш, ако сега аз попитам - е, да не би да е свършил света?
        -Не знам, но много боли.
         -А дали си спомняш, когато ми каза, че съм ти била върнала смисъла?
         -Ти ми върна смисъла тогава.
         -Да, ама ти ми го отне. Мислех, че това е ужасно нечестно.
         -Било е.
         -Не е било. Защото никой на никого не дава смисъла, нито му го отнема. Това са глупости. Игра на думи.
           И после той плака, а тя щеше. Но имаше защитна реакция и в крайна сметка настройката й си свърши работата и тя продължи да говори толкова жестоко, че после й се повдигаше. И единственото сигурно нещо беше, че го обича точно толкова, колкото злобни бяха думите й