Ужасно ме вълнува представата за град, в който неочаквано се срутват устоите. Плъзва някаква убедителна зараза-прозрение, че всички са смъртни. Ежедневие няма. Навикът се прекършва, поради осъзнатата му безсмисленост. Ти, съседът ти, портиера и даже свещеникът учудено проумявате човешката си уязвимост. Затворени сте в този внезапно помъдрял град, защото никой отвъд стените му не би искал да осъзнава смъртта. А силното осезание за смърт е при вас, във вас, не ви позволяват да го разпространявате като вирус наоколо. Важно е да бъдете сами с истината си.
        По законите на някаква дълбока категоричност заблудата спира да вирее в града ви. Оставате без бог, без усещане за вечност, без смисъл в действията си. Лекарствата против смъртта се оказват неефективни (това е древно проклятие, абсурдната задвижваща причина за света).
        Не спирате движението си, но в него вече няма усещане за значимост. Всички пъплят някак на инат. Това ви изморява безмерно, но упорствате при всяка безсмислена стъпка, заради вид спортна злоба. Някакво обречено състезание, в което ти, човекът, си ужасно наясно, че противникът ти е вече на финала и търпеливо чака да пристигнеш задъхан там, за да те победи.  Не спираш да тичаш, заради вродената си гордост. Защото предадеш ли се без усилие, означава, че си унищожил последната следа от достойнство в теб. Заразата в града странно те огъва, прекършва човек след човек, но теб не успява, само защото тичаш срещу нея, а не пред нея. Това обаче по никакъв начин не те залъгва с внушение за сигурност - знаеш, че всеки момент самата тя може да обърне посоката. Непредвидима е, макар че за нея грижливо се води статистика: 102 победени миналия ден; 114 - вчера, а днес - лек спад - 92 победени. Надеждата обаче няма особена стойност, забранена е в града ви...
         Разрешени са само въпросите; имаш право на себеразнищване. Противно на логиката, да разнищиш същността си не винаги означава да стигнеш до празнота. Напротив! Нишките някак безстрастно запълват абсурда. Задаваш най-мъдрият въпрос - можеш ли да бъдеш светец без бог. Отговорът му гарантира действие и малко гордост. В крайна сметка дори светците са преди всичко хора. Измислица е само ореола.

P.S: Някои познаха сюжета, нали? Просто скоро препрочитах "Чумата", казваше ми се нещо по въпроса