Знам, че пишеш в момента... Ето ме - и аз пиша. Малко. Ще имитирам огледало. Когато ме зацелуваш и аз ще те. За да ни се получи огледалното.
           Тъжен си. Натъжи ме. А дори не знам двете ти тъжни неща, които после ще ми кажеш.
            Излязох на терасата по-рано тази вечер. Мокрокоса, нищо, че е студено. Винаги излизам на терасата, след като си измия косата и правя едни смешни движения с главата си. И ако някой от отсрещния блок гледа, вероятно ме мисли за луда. Цялата работа е, че веднъж една фризьорка ми каза колко било хубаво да си поразрошиш мократа коса навън, за да влезе свеж въздух към корените. Тогава ми се стори разумен съвет. Сега ми звучи доста глуповато, но така или иначе го правя.
           Та правех си смешните движения с косата и зяпах небето. Случи се прекрасен нощен вариант на небе. Чудна работа. С тънки накъсани облаци. Сивкаво-мъгляви на черния фон. Малко преди пълнолуние е и сега луната е невероятна. Все още не е съвсем топчеста, а и един от мъглявите облаци лекичко я размиваше. Мисля че ще ти отива по тоналност в момента. Цялата прилича на мислите ти. Затова ме привлече.
           Не мисли повече тъжно. Безпокоиш ме в това настроение. Ще ти изтрия сивото. Само малко трябва да ми помогнеш. Защото не съм ти далечна. Никак даже. Чуден си ми, когато не можеш да го повярваш.
           И престани да мразиш зимата. През зимата хората се любят по-топло. Знам, че се повтарям:)