Имаше едно момче. Казваше се Ичо. Като дете много обичах да го дразня с факта, че съм му кака - тоест, бях по-голяма от него с цял един месец.
              Това не го помня, но разказват, че като съвсем малки все налитал да ме прегръща, ама го правел така поривисто, че се засилвал отдалеч и буквално се хвърлял върху ми. Така веднъж спретнати и чистички сме цамбурнали в една огромна локва.
              Разказват също, че винаги са ни купували еднакви бисквити, ама все съм искала от неговите.
              Малко по-късно ме научи на нещо изключително важно - как да си завързвам сама връзките на обувките.
              Бяхме постоянно и навсякъде заедно. Приличахме си странно много, затова непознати все ни питаха дали сме близначета.
              Понякога баба му го наказваше. Тогава увисвах под прозореца му и той ме подучваше как да се помоля на бабата да отмени наказанието. "Ще кажеш - нареждаше - че заради мен не е честно да страдаш и ти. И тя ще ме пусне да си играем". Казвах. И тя го пускаше. Защото на всеки поотделно вероятно можеше да се устои, но на двамата заедно - не.
             Написах първото си стихотворение за нас двамата. Стихотворението е следното (странно как го помня):
              Сутрин, вечер все едно
              правят вечно те бели.
              Имената им са прости
              Ичо, Ива се наричат
              лудориите обичат.

             Много искаше да играем на тенис. Аз - на федербал. Затова все играеше федербал с тенис-ракета.
             На една Нова година у Ичови нашите се улисаха да играят карти до сутринта. На нас ни се доспа, но се бяхме скарали, затова Ичо легна на спалнята на техните и не ми разреши да се кача при него. Свих се в един фотьойл. След 5 минути го загриза съвестта и ме издърпа до себе си. Намерили ни сгушени и ни направили снимка. После дълго време ни викаха сънльовците.
             Пържехме си картофи заедно. Ичо ги заливаше с кетчуп и аз му се сърдех.
             Заедно си направихме парник от няколко колчета и парче откраднат отнякъде найлон. Нищо не излезе, макар че старателно посадихме моркови и една кайсиена костилка.
               Веднъж ме би на бесеница с думата "айце".
               На едно море всички се кикотехме от водата, докато Ичо тичешком правеше странни тигели по плажа. Като се вгледахме по-внимателно се оказа, че го гони стършел.
             На друго море излязохме да се разхождаме сами и се изгубихме. Намериха ни след час, безутешно ревящи.
             Като по-големи четяхме заедно секс-сцените в любовните романи, до които се докопаме. Веднъж прочетох думата "клитор" и Ичо с часове ме моли да му кажа какво значи. Не знаех, но се правех, че знам, затова и нямаше как да му отговоря. Дълго време ме гони из улиците, яхнал колелото си и крещейки с все сила "Клитор! Клитор!!! Клитооооор!"
            Правехме си палатка от одеала в центъра на стаята и играехме на семейство.
            Мисля че беше най-добрия приятел,който някога съм имала.

            Вчера му беше погребението

            Ичо, обичам те и винаги ще те помня