Винаги съм си падала по умни и убедително тайнствени мъже. Ако пък са си направо магични типове, просто не мога да им устоя. Ето защо си спретнах една скромна класация на най-култовите ми литературно-легендарни магьосници с малко или малко много инфо за всеки от призьорите. Класацията върви в низходящ ред, просто защото не мога да мисля първо за по-незначителните типове, а чак после за любимците ми:
            1.Винаги номер едно - МЕРЛИН БРИТАНСКИ:

            Поопърпаното всичко знаещо копеле (тук "копеле" с почти любовни нотки) от легендите за крал Артур, които попивам страстно във всякаква форма още от невръстните си години.
            Каквото и да си говорим, най-шантавия, велик и всъщност мъгляв образ от преданията въобще не е Артур, нито Ланселот, нито даже Моргана, да не говорим пък за примерното християнче Галахад, ами най си е Мерлин. 
            Има версия, че "Мерлин" не е никакво собствено име, както сме свикнали да приемаме, а е своеобразна титла от онези времена, затова и понякога го срещаме като "Мерлин Британски". На мен лично ми звучи по-убедително да е така...не знам. Не знам също и дали с някакво основание, или просто като литературна измишльотина в романа си "Мъглите на Авалон" явната, но иначе с приятна фантазия феминистка Марион Зимър-Брадли, му лепва името Талиезин.
            Факт е, че Мерлин е най-смислово запазеният персонаж от целия цикъл легенди за рицарите на Кръглата маса и крал Артур, тъй като християнството (с любезното съдействие на фанатика сър Томас Малори) и тук е успяло да изопачи доста оригинала на преданията, поомацвайки ги с чисто религиозна символика. Всъщност първоначалните образи навремето са били до един езически, а днес само Mерлин е безспорно запазен като такъв. С още по-други думи, Мерлин си е друид, при това един от последните друиди, пръкнали се на завития с мъгли остров Авалон. Жрец, пророк и въобще такъв вълшебник, че пред него маг Сибила спокойно би могла да се завре в ъгъла, където да яде пасти до припадък (тя вероятно това и прави, ама да не се отклоняваме...).
            Де-що мистика може да се открие в легендитe за крал Артур, все е плод на Мерлиновите занимания. Той нарежда нещата така, че въобще да е възможно да се роди бебето Артур; след години пак той светва объркания народец какво е предназначението на някакъв си плаващ по водите камък със забит Екскалибур в него; после, наред с всякакви подробности, предрича и краха на Артуровото царуване; прокарва модата и практицизма на кръглите маса и в крайна сметка се оттегля на заслужена почивка с младата (или поне младолика) езерна господарка лейди Нимю, която го дрогира с нейни си там магьоснически похвати, оплита го с нишки на опиянението и го оставя да си халюционира щастливо цяла вечност под корените на някакъв си дъб.
               За нас остава светлия спомен за него като завидно спокоен, хладнокръвен, ироничен, мъдър и въобще чудно пленителен магьосник.

              2. ДЪМБЪЛДОР:

              Айде кажете сега клишето, че "Хари Потър" си е комерсиален алабализъм и ще ви се разсърдя сериозно. Книгата може и да е станала комерсиална, ама е голяма работа, просто защото въображението, с което е създадена е нечовешко и някак...как да кажа...искрено. В смисъл, че направо си личи, че късметлийката Джоан Роулинг наистина се е забавлявала яко, оплитайки сюжетите около малкия очилатко, а това е много важно. На човек трябва да си му е густо, докато пише, иначе просто не става. А на нея, така като гледам, й е било най-густо да измисли чичо ви Дъмбълдор.
             Или от интуицията си, или от някое иначе забравено интервю с нея, знам, че за Дъмбълдорския образ си е послужила именно с прототипа на гореспоменатия Мерлин. Само че го прави по-откровен веселяк и някак по-човечен. Не мога да й простя, че го уби в шестата книжка, ама на - требе си реализъм в литературата...няма как...
             Дъмбълдор се развява с характерни магьоснически мантии, спи с нощница, мрази да яде всякаквовкусови бонбони, защото колчем опита, все налита на такива с вкус на повръщано или поне на ушна кал. Наясно е с функцията на философския камък, даже се бил познавал с известната от окултните хроники личност Никола Фламел (предполагаемият създател на философския камък). Добър е в оклумантиката и освен това разполага с много готини джуджавки от сорта на мислоем, времеврът и няколко по-прозаични работи. Но който разбира, най може да оцени по стойност мислоема. Има готино чувство за хумор, пада си по леко цинични, но разбиващи с логиката си умозаключения и въобще е пич. Единственият му недостатък са на моменти утопично-сълзливите му тиради в прослава на доброто - там леко забива в посока на наивитета.

               3.МЕЛКИАДЕС:

               Хванах ви, а.... Този е по-малко известен. Всъщност, стига да сте чели "Сто години самота", със сигурност го помните, макар че никъде не е обявен за чиста проба магьосник, ама аз така си го интерпретирам. Те там всички са леко шашави. Освен това е циганин, ама от онези, оригиналните цигани, дето нямат нищо общо с крадливите рошави гарги по нашите си улици и квартали с кофти слава.
             В началото на романа Мелкиадес идва през година-две в Макондо и зарибява хората (начело с любопитния упоритко Хосе-Аркадио Буендия) по страхотни нещица като: леда, алхимията (пак идеята за философския камък), компаса и тн. Веднъж идва пък тотално подмладен, абе направо прероден, благодарение на чисто новото си чене с изкуствени зъбки (като професор Вучков с новата си бисерно-искряща усмивка). После уж казват, че е умрял, само че той пак се връща в Макондо и остава докрая с призрачното си присъствие в една от стаите на Буендиовци. 
              Мъкне неразгадаеми писания на санскрит, които пък до последно тормозят по-ученолюбивите потомци на рода. Става ясно и че е фен на приказките от 1001 нощ....
             Ама наистина не знам що тръгнах да ви разказвам, като най-добре ще е да си прочетете/препрочетете 100-те години самота.

             4.МАГЬОСНИКЪТ ОТ ОЗ:

             Е, и този си е уникален тип. Много мистично я кара и, да си кажем, леко спекулира с цялата си поизмислена тайнственост, но си е умен, според мен. Чудо голямо, че си пада малко позьор - то и това е изкуство. Пък и да си култовата фигура на Изумрудения град е само по себе си постижение.

           5.КАШЧЕЙ БЕЗСМЪРТНИ:

           Абе, руснак...какво да ви разправям... Сложих го, само заради безсмъртието, макар че и то идва малко условно в края на приказката.

          (На феновете на ГАНДАЛФ се извинявам, но просто не ми върви с Толкин. И аз не знам защо. Два пъти съм започвала Властелина и все нещо ставаше, за да не стигна доникъде. Не е лош като стил, не ми е неприятен, даже скоро пак ще си я зачета, но по някакви тайнствени причини с някои книги просто става така. А пък на холивудски алабализъм въобще не е сериозно да се уповавам, веднага ще ме хванете;) )