Не се събуди от будилник или нещо такова. Събуди се, просто защото така си беше наумила - да стане по тъмна доба (както пише в по-готините приказки) и да се прави на магьосница (както пък пиша аз, когато искам хем да ми се получи мистично, хем да вкарам доза ирония, ама ако може иронията ми да е повечко, че да вземе да стане и някак смешно).
             Стана, разтърка очи и тревожно надникна през прозореца да не би да е закъсняла и слънцето вече да се е показало някъде по небето. Нямаше го никакво, значи всичко си беше наред. Само месечината, ама и тя една такава изтъняла и пренебрежима, си плуваше тихичко и да се каже, че озаряваше нещо би било твърде пресилена метафора.
             Отпи чаша вода, заметна се с едно тънко наметалце и посегна да си нахлузи чехлите. После размисли и ги подритна обратно в шкафчето. Човек бива да е босоног, ако е тръгнал да ритуалничи, езичества или вълшебничи по нощите.
             Изниза се тихо и заключи след себе си. Даже котката не успя да събуди. Само едно куче на улицата, ама то и без това едва беше задрямало, когато мина покрай него и го сепна. Излая глухо като за среднощен поздрав, после пак се намести на кравай.
             Стигна до мястото. Различи двете стари ябълки и голямата ароматна липа със спящи цветчета малко по-назад. Смъкна наметалото, взря се в звездите и се помоли наум да не й се смеете много, ако вземете, че разберете за това. Разпусна коси и зачака тревата да й зашепти разни тайнствени неща.
               Беше росно и прохладно. Лекичко потръпна. Стори й се, че тънки мистични крила прелитат наоколо. Няколко стръка се залюляха като от нежен полъх. Разни земни богове заподскачаха тук-там и се скриха в мравуняците. Липата сигурно щеше да се събуди скоро, защото сребристите й листа помръднаха и замириса на димящ чай в зимна утрин (това е парадокс, защото димящият чай в зимните утрини пък недвусмислено ухае на разцъфнало лятно дръвче - липите са шантаво нещо).
                Опита да си намери стрък мащерка, но в тъмнината не се виждаше нищо. Само се усещаше - роса под ходилата и шушукане из клоните. Помисли, че това й е хубавото на нощта - усилва осезанията. Телата стават по-леки, някак се отдръпват от материята, предметите губят частици от обичайната си реалност. Да виждаш само очертанията на нещата понякога се оказва далеч по-познавателно състояние.
               Ако имаше поток или езеро наоколо, сигурно щеше да се взира в светлините му, докато мислите й не цопнат и не заплуват с рибите. Другият път ще си потърси такова място. Тук тревите продължаваха да мълчат и да се полюшват. Докосваше ги и те се изпъваха някак нагоре към дланите й, но нищичко не продумваха.
                Тогава ги видя. Стотици стъпки по земята.
                Да видиш стъпка не е като да видиш крак, нито даже стъпало. Стъпката си е стъпка и няма нищо общо с предметите; на мен ми се струва някак глаголна дума, напук на категоричните правила в граматиката. Можеше, разбира се, да види и крак, стига да поискаше да си го представи. Само че тя не си.
               Стъпките запристъпяха бавно и странно протяжно като сигурно доказателство за съществуването на самодиви, вили, сборища и всякакви готини мистични нещица.
                 (Минути за реклама:
                 Вземете да прочетете "Нощта през Средновековието" на Цочо Бояджиев. Там има и самодиви и самовили, и караконджули даже и определено ще ви хареса. Един от не особено многото свестни родни философи, честно!)
                 Та стъпките...
                 Извиха се в повея, загалиха пространството и объркаха пътя на няколко светулки. После пак всичко се сниши в нощната си неподвижност и замря.
                 Погледна към небето. Леките светли дири на хоризонта и розовеникавият оттенък недвусмислено изместваха нощта. Сигурно и хорските сънища се сменяха точно по това време, защото всичко наоколо подозрително заприлича на котешка усмивка и бавно избледня