*

         *

                    *

               *

            …и тогава той извади от джоба си кутийка кибрит, за да ми запали цигарата. Не знам защо при мен никога не се получава този номер с изкавалерстваното огънче. Като че ли моментът все ми се струва нетраен и не успявам да дръпна от цигарата достатъчно силно. Или пък ми става прекалено интересно, за да се съсредоточа в някаква си цигара...не знам, наистина. Ама ми е хубаво да ми палят с кибрит – мирише ми адски приятно, суперско направо.

            После попита: “Искаш ли да видим какво ще стане с нас?” Кимнах. Той взе две кибритени клечки и ги заклещи прави в кутийката. Едната по-висока, другата по-ниска – той и аз. Запали ги с трета клечица и се взряхме в тях.

            Запукаха, засъскаха и загоряха заедно в общия си пламък. После неговата клечка се сведе към моята. Моята също се наклони към него. Допряха главички и се събраха една в друга.

            Погледнахме се. “Ами...събраха се” – каза той с неговата си объркана усмивка.

            После газихме два пъти в една и съща река, което, казват, било невъзможно. Само че, знаеш ли, мъдрите хора не винаги са прави. Сигурно защото все пропускат да забележат по-простичките неща