Човек може да каже сбогом на лятото на много места. Все пак в тази работа обстоятелствата също имат думата - като нищо краят на лятото да те тупне по рамото с някое пожълтяло есенно листо, както си вървиш из булевард “Левски”. Примерно.

Тази година обаче имах късмета да се сбогувам с лятото на едно специално място.

        Има особени градове с някакви техни си чудеса и леко меланхоличен характер. Те не се “случват” като Керуаковия Ню Йорк (фраза, която би останала невероятна, ако всеки посредствен писач не си беше отработил навика да я плагиатства неуморно), даже, напротив – магията им е в това, че успяват да се запазят някак неподвижни и непроменливи, такива, каквито си ги помниш от години и всеки път, когато отидеш там, те обзема успокояващата сигурност, че винаги ще си остават същите.

          Несебър е град от точно този тип. Пази си духа така ревниво, сякаш е заровен под калдъръма на улиците. А може и наистина да е така - душата несебърска да е тъкмо в калдъръма... знае ли човек. Сигурна съм единствено в това, че лично за мен Несебър си остава чистото олицетворение на “морски град”. Със своя си шум на море, с вечно ветровития мост и оживлението, което е някак нереално и радващо сетивата.

         Странното е, че едва сега, в края на това лято, си дадох сметка от колко години нещата там си остават същите. Дори това, че сергиите с картички сякаш от векове са на точно определени места на главната улица и на никоя от тях не можеш да намериш плик и марка, за да изпратиш морските си поздрави, както си му е редът. Пликове и марки има единствено в пощата, която, от своя страна, е толкова соц, колкото в края на 80-те.

           И другите сергии с рапани, фигурки и джуджавки от всякакъв вид са си част от вечната атмосфера на Несебър. Привечер стратегически насочените им лампички осветяват тесните улици от двете страни и си играят на разни ловки примамки с погледа ти. Принципът на местните хора от години е непоклатим – грехота е да имаш къща в Несебър и да не си спретнал на долния етаж поне едно малко магазинче с изнесена напред сергия, където да продаваш каквото въобще е в състояние да ти хрумне.

Този сезон обаче успях да забележа и няколко нови леко абстрактни хрумки за продан.

        Точно на главната улица, зад мъничка масичка с табела стоеше някак отегчен мъж с брада и тайнствен поглед. Масичката беше почти празна, като изключим едно тесте карти и два-три неясни предмета, а табелката гласеше: “Продавам световни фокуси за начинаещи и напреднали - MAGIC SHOP”.

         Отначало ми хрумна, че това ще да е първият истински продавач на чудеса, когото виждам в живота си, и ми стана някак тържествено. В крайна сметка човек не си купува всеки ден тайнство, магия или пък просто чудо - поне не бях чувала за магазин, в който можеш да си напазаруваш нещо такова. После обаче кривата на ентусиазма лекичко запълзя надолу и накрая клюмна безпомощно. Имаше нещо знаково във факта, че фокусо продавецът стоеше тъкмо пред стройна редица кофи за боклук. Кофите създаваха усещането, че в тази работа има нещо гнило. И гнило си беше, като се замислиш. Защото да издаваш за няколко лева разни фокуси и изумления (пък били те и елементарни) си е чистокръвно предателство към цял един свят на чудесата. Снимах го и отминах. Вероятно човекът имаше някакви свои си доводи да се занимава с този странен вид търговия, само дето открих, че мен те не ме вълнуват.

          Малко след него пък си намерих друг нелогичен продавач. А именно - кукер, който търгуваше с... ами с кукерщина.

          Тематично облечен човечец, за когото в по-горещите дни може и да ти дожалее, стоеше на столче и, така да се каже, търгуваше с визията си. Пред него беше поставено съответното пояснение - “КУКЕР”, с няколко уточнения на английски и немски що е то кукерът.

          Та при все че не си купих нито магия, нито кукерщина, чудесата несебърски продължиха да се подмятат наоколо. Едно от тях беше корабът. Винаги, когато съм в Несебър, поне за ден на пристанището спира по някой голям суперски кораб. Ходя да го погледам, преди да отплава, само дето не си тананикам “Големият кораб минава”, защото не я харесвам тази песен. Та голям бял кораб дойде и сега. После отплава. Не знам това защо ти го пиша – то си е от моите чудеса.

            По-важното и значимо чудо, за което си струва да се пишат само хубави неща е паркът в новия Несебър. Има го от няколко години на мястото на някаква грозновата почивна станция от соцвремената, ако не се лъжа. Преди тази част от града представляваше огромно сиво пространство, обрасло с храсти и бурени. Сега е превърнато в прекрасен парк с фонтанчета, свежа растителност и бели пейки.

            Ако се чудиш защо пък някакъв си парк да е чудо, нека ти обясня. По простата причина, че ужасно лесно същото това съвсем немалко пространство би могло да бъде превърнато в два-три, че даже четири хотела, без никой да остане особено озадачен от това. Само че не е. Не знам чие е решението Несебър да си има суперски парк, ама подозирам, че е много готин тип.

          Та тъкмо там, в парка на новия град, с изглед през моста с мелницата към стария вечен и калдъръмест Несебър, си избрах да се сбогувам с лятото. Ей така. Просто - чао-чао