Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2012 18:51 - first time
Автор: trevistozelena Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2341 Коментари: 0 Гласове:
10

Последна промяна: 21.03.2012 10:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  За първи път аз давам интервю. И за първи път бъдещата ми любима журналистка Александра Василева прави интервю. Получи ни се:)
Само искам да кажа - Сандра, благодаря ти за милите думи, за професионализма ти и най-вече за доверието.

Среща с журналист

Предстоеше ми първото интервю. Отдавна чаках този момент. Макар без самочувствието на един практикуващ журналист, с наивността на цялото ми същество и малко подготвени въпроси, (все пак) тръгнах към уговореното място. Не усещах ритъма на сърцето си, сигурно беше спряло. За първи път се чувствах като журналист. Кръстосвах улиците на големия град някак – различно? Оглеждах се в хората наоколо, сякаш виждах в очите им тлеещи пламъчета на Надеждата. Или просто им предавах своята. Исках да се справя. Да задам точните въпроси. Да слушам правилно отговорите. Да бъда ... журналист?
  
Разглеждах всичко наоколо с непознат интерес. Чаках нещо да се случи. Ходех пеша, гравитираща около тялото си. И високите токчета. От страх, че няма да се справя и ще объркам всичко. Виждах света наоколо като черно-бяла снимка, в която единствения цвят беше – бежовата ми чанта. Нещото, всъщност, се случваше в мен.
   Трябваше да се срещнем в едно кафене в центъра – тихо и скрито от градския живот. С топъл интериор и най-ароматното капучино. Малко след мен дойде и тя. Ивайла Цанкова пишеше във вестник Седем - познавам я така – с нейните алабализми. Признавам, че често си купувах вестника само заради тях. Винаги ми предлагаха различни гледни точки, а точно това търсех. „Запознахме се“ в социалната мрежа – представих й се като неин фен, а тя ме прие ужасно приятелски.
   Забравих страха за момент. Точно това невероятно и лъчезарно момиче, всъщност,  е виновникът да продължа следването си. Ивайла няма представа, че в един етап – когато моята черно-бяла снимка беше по-скоро прощален спомен върху вехта хартия , тя просто ме убеди, че все пак трябва да опитам. Не капучиното – журналистиката. Опознах един красив човек, с богата същност и ... добре де, завиждам й, че има смелостта да каже това, което мисли. Да го поднесе с максимално гледни точки, точно, интересно и ... алабализмистично
?

   Ето че сега седеше срещу мен, още по-лъчезарна. И вече час говорим. Оставих листа, въпросите, мислите ... Страха! Насладих се на първото си интервю в абсолютният му смисъл. От капучиното до журналистиката...
Ето и какво се получи . В крайна сметка.

Ивайла Цанкова в разговор с Александра Василева:

Най-сериозното престъпление в журналистиката е липсата на добър вкус

-         Добър вечер! Като начало ти благодаря, че се отзова на поканата ми.

Ей, аз ти благодаря за вниманието и доверието да направиш първото си интервю точно с мен.

-         В медиите ни май доста неща не са на ред, но нека първо споделим какво изниква първо в съзнанието ти когато споменем журналистика.

 Ами много странно - представям си факултета по журналистика, а пък аз даже не съм следвала там. Завърших философия. Но предполагам, тук имаш предвид  да направя някаква асоциация за журналист...журналистика по принцип.  Ето,  сега ще стане ясно колко съм ретро - в 2012г. продължавам да съм убедена, че най- великото и значимо събитие в журналистиката беше списание Егоист.  Там имаше сериозни, аналитични гледни точки, велик стил на изразяване, адски модерно и адекватно мислене, и въобще - някакви такива истински неща. От тогава насетне май не се е случвало друга медия да го постигне, въпреки, че и до днес има разни копирачи на стила - по-добри или по-лоши, някои просто смешни... Аз мога да се надявам само да съм от по-добрите. Ти чела ли си Егоист - в смисъл, да ти е попадал някой брой, защото тогава сигурно си била мъничка?
-         Да, това наистина беше едно качествено издание, което успях да "закача",  за съжаление,  за доста кратък период. Но съм благодарна на чичо ми, който още пази едни от най-добрите им издания и ми ги заема от време на време. Нека минем към твоята практика?  
 

(усмихва се) Добре.


-        
Може би ще настъпя болезнена тема, но все пак се запознахме когато пишеше във вестник Седем, който за мен беше нещо интересно, качествено и различно на нашият пазар.

 Ами, знаеш ли,  точно тази седмица най-после успя да ми стане истински мъчно за Седем - на представянето на книгата на Иво*.  Сам по себе си вестникът никога не ми е бил сантимент, нямам ги тези настройки да страдам по едно хартиено тяло, по-скоро ми стана мъчно за времето тогава, най-вече за смислените хора, с които работех, като Иво Беров и Рени Нешкова. А истината е, че от началото, когато решиха да ме пробват като автор, та почти до края,  така и не бях сигурна как се вписвам във вестника и всъщност за там ли съм,  защото колегите ми бяха и са с много силна идеология (политическа, разбира се, но не само... почти всички идеологии могат да произтичат от политическите и при тях ги имаше всякакви), а пък аз не съм точно такъв тип човек.  На мен са ми интересни повече различните гледни точки, постоянно залитам към разни провокации...  Да си кажем направо – аз бях един експеримент на Иво; преди да ме покани, той знаеше как пиша, знаеше, че не правя много компромиси с изказа и тематиката и му се искаше да разбере дали читателите могат да понесат нещо такова като мен. Викаше ми “цветното петно” на вестника, а аз от своя страна все обяснявах, че пиша алабализми.  Дори по едно време исках рубриката ми да се казва "Ала-бала" и добре, че Рени се притече на помощ и даде името "Риалити". Като правиш рубрика “Риалити” буквално можеш да пишеш за всичко и да си точно толкова самоироничен, колкото ти се иска.


-  Но въпреки това, всичко си беше точно на място, според мен. Алабализмите ти винаги бяха на интересни, актуални теми и даваха една различна гледна точка, върху която да се замислиш. Как мислиш, защо тези различни, ако можем да ги наречем така, издания (споменахме и Егоист) спират заради ниският си тираж? Не е ли това един от проблемите на българският печат? Или журналистическата продукция като цяло?

О, по различни причини. Егоист спря, защото времето се промени (и то до голяма степен самото списание успя да го промени). Просто през 90-те нямаше почти никакви ясни ориентири какво си струва и какво не.  Те имаха някаква мисионерска роля  да казват това - да, това - не и да го правят убедително. Въведоха добрият вкус и после вече нямаше какво толкова да правят. А Седем си спря по икономическо-политически причини.... Доколкото вестникът имаше ролята на официоз, в един момент се оказа, че партията му явно няма нужда от официоз, или поне това беше демонстрирано. Тиражът, като че ли изненадващо често, не играе голяма роля. Някакъв парадокс е май. Печатните издания въобще - и добри и лоши, обичат да казват, че най-големият им проблем е интернет. Може и да са прави. Аз лично не бих се прежалила да решавам кръстословици по интернет - някак тегаво ми изглежда, и по тази причина ще подкрепям до последния им дъх “Телеграф” и “24 часа”. Шегувам се.

 

 

-         Именно този парадокс визирах и аз. В тази връзка - има ли всяко издание, предаване - свой собствен живот? Това ми е било интересно от първата година във ФЖМК и се опитвам да намеря максимален брой отговори?

Хм...и на мен ми е интересно. Май имат срок на годност, поне по всичко личи, че е така. Някои може да се изморяват, особено, ако са били много актуални в даден момент - умора да поддържат статуквото. Ако ти е цел да си различен и оригинален, сигурно неизбежно идва някакъв критичен момент. Виж, за по-непретенциозните, които са си доволни и на принципа на копи/пейст, предполагам, е далеч по-лесно да си кретат там някъде на фона.


-        
Хм, тогава говорим ли за журналистика? Формулата копи-пейст, колкото и да е известна и разпространена, аз лично не я считам за журналистика. Или не знам, може би някакъв нов жанр, който си има собствена територия?

Ако си издание/сайт/предаване с новинарски характер копи/пейстът е неизбежен. И аз не го наричам журналистика, но го оправдавам дотам, доколкото е нужно някой все пак да казва и какво се случва по света.  Друг е въпросът, че чисто новинарските медии са прекалено много и сериозно си вярват, че като си връткат някакви новини, променяйки по една дума в заглавията, могат и да се конкурират. Малко е смешно. Kолкото до територията - всички сме им територия. Сигурна съм, че гледаш новини от време на време. И аз така - ежедневници чета много бързо - прелитам по заглавията и вече Знам . Но не бих работила в този ресор, понеже ми е скучно - проверено е, бяха ме поканили в един сайт да крада новини. Лесно беше, но се отказах. Даже не толкова от морални подбуди, колкото от тотална скука.

-  Съгласна съм. Помня, че и ти прави експеримента със следенето на централната емисия на трите водещи телевизии. Наистина е малко несериозно.

 А като блогър (тоест, преди Седем) правих експеримент да преразказвам заглавията от жълтите вестници. Години след това приех като лична обида, че Слави се опита да направи същото, ама не му се получи. То на него все не му се получава... трябва да е безкрайно нещастен вече :)

 

 -          Жълтата преса ... тази тема ми е много ... Не знам. Малко болна. Иска ми се хората да обръщат повече внимание на по-качествените издания и тяхното "развитие",  ако може така да се каже, така нещата ще се нормализират. До известна степен.

 

 Да, много искам да има жълта преса, обаче то няма. Всичките ни жълти вестници са все най-сериозните жълти вестници на света, а журналистите им, както знаем, са медийни икони. На мен страшно ми се чете за мръсни гащи и лекета от повърнато, обаче когато на съседната страница намирам история с флашки примерно, се разконцентрирам фатално. Колкото до другото: леко е цинично, обаче „хората“,  в смисъл на читателите, не са кой знае какъв фактор. Те си реагират малко като кучето на Павлов - светва им жълтата лампичка и им потичат лигите. Което не значи, че ако някой им светне по-силна друга светлина, няма да успее да ги привлече. Въпросът е какво им предлагаш и има ли въобще кой да им предложи нещо стойностно. Ти кои издания/предавания харесваш?    

 

-         Ако трябва откровено да ти споделя - не обичам да гледам телевизия. И се радвам, че се откачих от тази дрога . Колкото до пресата - там е моята зависимост. Ако трябва да си купувам ежедневник - Дневник и Преса, но не знам защо. Може би, защото се надявам, че са сериозни издания. Малко наивно. Иначе, обичам като теб - събирам си различни гледни точки от тук от там.

Ех, трябвало е да споделиш по-навреме, в най-тежката абстиненция щях да ти помогна с няколко безотказни практики за отказване от телевизията. Съвсем по Пелевин – първо пускаш телевизора на звук без картина, после на картина без звук, в един момент го обръщаш надолу с главата. Действа!

- Ще опитам! А смяташ  ли, че етичният кодекс на българските медии е добър регулатор на журналистическата практика или считаш за необходимо приемането на закон за медиите?

 Въпросът с етиката винаги е малко условен, какво остава пък за журналистическата такава. Аз си мисля, че ако си добър журналист  и чистата интуиция ти е достатъчна, за да се ориентираш какво ти е позволено и какво не, без дори да си чел Етичния кодекс  (стига, разбира се, да не ти е малка тайничка цел някой ден да се изцепиш като за световно на принципа “Хора стават звезди”).Иначе – ОК, запозната съм с Етичния кодекс, звучи съвсем адекватно, но ако същият внезапно започне да се нарича “закон”, нищо повече няма да се промени, освен, че известно време в публичното пространтво тревожни хора тревожно ще говорят за цензура.  Има едно-единствено много сериозно престъпление в журналистиката, обществото и Вселената и то е липсата на добър вкус, ако го нямаш, нито кодекс, нито закон могат да ти бъдат адекватен коректив.


- А как оценяваш работата на СЕМ и етичната комисия?

СЕМ си върши перфектно работата, доколкото главната му функция е да не върши никаква работа. И добре, че е така... ти представяш ли си колко хора щяха да са тотално разорени, затова, че ежедневно бълват скудоумни заглавия и разпарчетосват представите ни за нормалност. Не, наистина, аз съм “за” нещата да си вървят свободно и всекиму според възможностите – нека лошите да си имат и таргета, и изцепките, и нас обаче, защото не СЕМ, ние сме съдниците и СЕМ никога няма да бъде по-критичен от нас. А и аз не вменявам на електронните медии ролята на възпитаващ фактор, не очаквам от тях да променят мисленето ми. Няма как да го направят, най-малкото защото не е тяхна работа.


- За финал: от какво се нуждае съвременната българска журналистика?

Толкова е просто, че понякога дори си мисля, че е постижимо - единствено от добър вкус.

*Иво Беров, гл. р-р на вестник Седем

 

 

 

 

 

 

    

 


 


 



Тагове:   интервю,


Гласувай:
10
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: trevistozelena
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2384997
Постинги: 344
Коментари: 4668
Гласове: 16050
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031