Зимната виелица беснееше неудържимо в земите на Древното Кралство. Дърветата на Старата Гора лъщяха сребристи и голи под стъкленото покривало на скрежа; лед, който ги оковаваше в мъртвешка неподвижност, при все че северните ветрове отдавна бяха превзели въздуха и лудешките им движения не преставаха дори за миг. Виелицата беше преобразила своите деца – меките застилащи снежинки, в неумолими оръжия, в ледени ками, по-бързи от проблясък и по-смъртоносни от отрова... Сякаш идваха от нищото, прорязваха за миг пространството и безмилостно се забиваха във вцепенената земя. Тази нощ зимата преживяваше своя самотен и див оргазъм и нищо друго нямаше значение. Поваляше снагата си върху хоризонтите и заличаваше всяко възможно разстояние, не бе останала нито една ясна гранична линия, нямаше земя и небе, не съществуваха предмети... Цялото Древно Кралство беше превърнато в бушуваща мъглявина, в смесица от сиви нюанси и сребристи трептения. Навън беше виелицата и само тя.

            Смразяващите пръсти на вихрушката дращеха по каменните стени на замъка и оставяха дири от снежна кръв. Крясъкът на зимата удряше яростно плътния камък и при всеки нов сблъсък писъците ставаха по-мощни и пронизителни. При все това зидовете оставаха непоколебими. На места напорите на бурята отронваха песъчинки мазилка и те мигновено се сливаха с болезнено ледения хаос наоколо. Горди и спокойни, стените само се усмихваха с каменни устни и продължаваха да шептят предизвикателно: “Нас можеш да ни досегнеш, но няма да ни повалиш”.

 Още от зачатъка на света Зидът се издигаше на своето вечно място и беше най-лъскавия щит на Древното Кралство. Бе устоял на стотици битки срещу зимната виелица и знаеше, че и тази нощ тя ще остане безсилна пред него, защото помнеше предсказанието, направено преди векове... Единствената сила, която някой ден щеше да се окаже пагубна за дебелата стена ще бъде заповед на човешката воля, изречена от устата на девойка. Само пред нея каменните стени щяха да рухнат и да сторят път за началото и края на едно отдавна предречено търсене.

            Малката магьосница за пореден път обходи с очи балната зала. Погледът й се размиваше сред мъглявите силуети на множеството от цветни дами и контрастиращо сивкавите премени на благородниците. Лицата им сякаш бяха изчезнали още преди час под въздействието на кърваво червеното вино – нямаха изражения, нямаха черти, дори не изглеждаха човешки. Сега стотиците обграждащи девойката глави се бяха слели с безличната маска на обичайния ден, странно бездушие се беше вкопчило в тях и ги претопяваше в мъглява цялост без значение. При все това магьосницата усещаше необяснима следа от вълнение – сякаш очакваше нещо...нещо приближаващо...знамение, което щеше да се случи още тази вечер, тук, в балната зала.

            Талазите на предчувствието пълзяха единствено към нея необяснимо тихи и ненатрапливи. Танцуващите фигури наоколо не долавяха и следа от нещо необичайно. Звънтящите смехове и пронизващите звуци на музиката завземаха пространството на балната зала и не допускаха нито за миг стенанията на зимната виелица, бродещи отвън. Пред лицето на малката магьосница сякаш бе спуснато плътно покривало. Мнозина от  гостите минаваха да я поздравят, някои разговаряха задълго с нея, но нито един от тях не забеляза замислените очи на девойката, тайнственото изражение на чертите й.

            Тя се унасяше в предчувствието си... Странно нежна топлина затрепка в тялото й, стичаща се меко някъде от утробата към дробовете на девойката. Прилична на дихание, топлата вълна изпълзя през устните й, помилва брадичката... клепачите...кожата на лицето...и обгърна цялата зала. Звуците се спогледаха учудено, усетили внезапно безсмислието си, и избягаха далеч. Малката магьосница дочу бягството им и отвори очи. Чудно – стоеше на същото място, в същата зала на замъка, в средата на някакво мъгляво движение, но около нея нямаше никой. Не само танцуващите тела, но и предметите, дори таванът и подът сякаш само преди миг бяха отнесени от тайнствена сила. При все това пространството не изглеждаше пусто. Прозрачни завеси се спускаха отвсякъде...така лъжовно кристални и разтворени, а отвъд погледът не можеше да премине. Девойката прикова очи върху тях и в този момент те като че ли потрепнаха. Странно движение, изпълнено с нюанси на синьото, пробяга между призрачните дипли. Пенливи пръски засияха навсякъде, където само преди малко стояха пищно украсените стени на балната зала. Не, те не се бяха превърнали в завеси, а в ромолящи води, извиращи и потъващи в нищото. Сега погледът й долавяше стотици светлинки, родени от нежните движения на водните струи.

            Малката магьосница се надигна бавно от мястото си и с предпазливи крачки приближи сияйния водопад пред себе си. Странно... Сякаш не стъпваше, а се плъзгаше плавно като в приказен унес. Усети влажно докосване по нозете си, шум от нагазени води. Озърна се отново и видя, че стои в средата на прекрасно езеро. Езеро без начало и без край, без ясно различима повърхност дори. Тялото й се сливаше с галещите води, голо сред прозрачната им голота. Чувстваше как тя се прелива в езерото, как то започва да трепка в нея.... Затвори очи пред стичащата се наслада и в този миг чу гласа на водата, тих и спокоен, обгръщащ сетивата й.

            Беше по-скоро шепот, отколкото отчетлив звук...думи, които се долавят само тогава, когато има и желание да бъдат чути... Девойката ги чуваше без усилие, говорът на водите завземаше слуха й, превръщаше се в реч, мълвяща от нейните собствени устни. Реч, напевна и древна като отдавна пазено в прашното съзнание на времето предание.

Водите й разказваха за паралелен на нейния свят, за кралство, толкова съвършено еднакво с кралството, в което живееше самата тя....Разказваха за огледално отражение на собственото й съществуване, но нейде далеч, далеч оттук.  Езерото, водопадите, в които малката магьосница потъваше в този миг, идваха от далечни, прекрасни земи, за да й разкажат за техния господар – принц Мио ( J ).

span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">/span>

®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®

Принцът бил най-добрият човек на света – така мълвяха водите , а сетне продължаваха да нареждат с отекващи гласове чудната си далечна история.

В градините на неговия замък течал сребристо тайнствен и спокоен Призрачният Извор. Денем изворът бавно разнасял пенливите си песни, поял със сладкия си вкус жадните корени на тревата и милвал с кротката си красота погледа на принца. Ала нощем никой не смеел да приближи загадъчните му води. Мълвяло се, че едва-що изгреела луната и небето прелеело светлата си синева в мастилено-мрачни оттенъци тук, около Призрачния Извор, идели прекрасни, но злокобни нощните създания. Никога досега човешко око не било зървало сборището им, само в тихите летни вечерри водите на извора сякаш донасяли приглушени звуци, смътни картини за онова, що ставало там. Мъгливи догадки, смразяващи клетви, мамещи мелодии се леели из Призрачния Извор и дебнели своя неизменен пленник – човешкото любопитство. Ала ничие любопитство, колкото и прелъстено да било от тайната, нямало сили да се опълчи срещу проклятието, мълвяно години наред от уста на уста – погазят ли човешки нозе света на магическата нереалност, то нощните създания мигом ще смразят клетника, попаднал там с неумолимото си оръжие – тъмата.

Ала в средата на зимата, през най-дългата и ледена нощ, тази вечна като света тайна успяла да примами едно човешко съзнание....

Било в разгара на най-смразяващия студ по земите на кралството. Нямало бури, нито беснеещи виелици...само застинал и леден свят, прозирен, но тежък като огледало, простиращо се безмерно напред из зимния въздух. Светла и спокойна, нощта сякаш разпръсквала смъртоносно ледения си дъх, ведно с проблясващите лъчи на кръглата месечина. Принц Мио лежал в покоите си някъде на границата между живите предмети и мамещия сън; ала лунните светлини се прокрадвали с безшумните си стъпки около леглото му, впускали се в безумно дръзки двубои с витаещите из въздуха сънища, надвивали сенките, привиденията, не жалели дори нощта, защото само кръглата луна умее да побеждава нощния мрак. Тази мека, но самоуверена светлина не позволявала на принца да заспи,  ревнувала от досега на сънищата по неговите клепачи, но самата тя обгръщала цялото му тяло, приплъзвала се по кожата, танцувала в кръвта му и съблазнявала мислите с нежни унесени милувки. Принц Мио не устоял на този полъх от светлина и живот в средата на мъртво заспалата нощ, надигнал се от постелята и тръгнал из залите на двореца.

Ала в един миг от нищото се появила нова примамваща сила... Нещо неумолимо и дръзко, което го влечало навън, към прорязващия студ на зимната вечер. И принцът отново се подчинил - без мисъл, без съзнание, верен само на страстното желание, което се стичало сякаш в артериите му, той поел навън към Призрачния извор.

Лунната светлина предхождала стъпките му, рисувала бляскава пътека пред него и продължавала да се усмихва сластно на усещанията му. Като чужденец, като напълно неизвестен странник в собственото си кралство, принц Мио следвал лунната пътека и чувствал, че познава само нея; всеки един от предметите наоколо – и старата гора в далечината и дори измръзналите градини на замъка, изглеждали чужди, зловещо притихнали, внезапни за очите му. Озарението на нощното небе го бранело от студа. Смразяващите длани на ледения въздух посягали отвред, но преди да досегнат тялото на принца се разбивали болезнено в стена от светлина и кървящи се завръщали назад. Единственият звук, които изпълвал въздуха идел от уверените стъпки по пътеката. В един миг тя свършила… Просто изчезнала незнайно къде, само на няколко крачки от Призрачния извор. И паднал мрак. Без луна, без звезди, без лъщящи ледени повърхности… безумно тъмни пространства…бездънни петна от чернотата в очите на слепец, които преливали неподвижни едно в друго. Принц Мио направил стъпка напред, но тайнствен глас в съзнанието му заповядал да спре.

Потекли минути, може би часове… Безмерно време. Принцът продължавал да стои неподвижно без усещания за умора и студ…като в дълбок сън. И тогава отнякъде  наченала нежна песен…полазила неуверено и едва различимо слуха му…но не спирала…достигнала дланите, раменете му…разливала се чудна и невидима, крадяла части от собственото му живо тяло…оставяла го с едно-единствено усещане – усещането, че се загубва в някаква безначална нереалност. Песента завземала дори погледа му... Нямало вече мрак, нямало нощ и зима – навсякъде загадъчни пространства и мъглявини. И в средата на тази картина – Призрачният извор.

Нощта се явявала само като звук, проплаквала и сетне отново замирала. Водите на извора също ридаели безшумно…на границата между скръбна тъга и безумен възторг. Но нежната песен не идела от извора и неговото ридание, нито дори от ледената земя, от тъмното небе. Леела се от устните на безброй сребролики девойки. Босоноги и с разплетени коси те пристъпяли бавно сред водите. Телата им, сякаш прозрачни, се кършели като облъхнати от топъл бриз, въздигали се нагоре като пара над кипящи вълни… Ръцете на девиците се виели мъртвешки бледи и ласкави като дихание. Лицата им нямали черти, нямали поглед, само излъчвали тънки струйки неземна красота. Плавно и унесено девойките снемали белите си ризи и ги спускали надолу по течението на извора. Голи и прозирно бледи, телата им се преплитали едно в друго, косите им галели крехките рамена, стелели се по снагите , разливали голотата им надлъж по вълните.

Принц Мио стоял замаян пред тях, безразсъдно отдаващ се на гледката. Посягал напред, ала ръцете му достигали само празно пространство. В един миг девойките го съзрели…и…колко страшен бил този миг, този нищожен къс от разливащото се време на омайната нощ… Усмихнали се ласкаво, примамвайки го навътре към себе си, към водите на извора.  Той ги последвал, улавяйки само гласовете им, телата оставали все така далечни. Като загадъчна процесия от неживи същества се плъзгали принцът и девиците върху нямата ридаеща вода…без стъпки…без посока…неизвестно накъде. Внезапно песента затихнала, мъглявите движения на танцуващите тела сякаш добили плътност, по-ясни и доловими се появили жестовете, стъпките, вървежът, диханието. Девойките въвели принц Мио в някаква странна, слабо осветена пещера. Една от тях пристъпила към него, погалила лицето му с тънките си пръсти и той доловил хлад от мъртвешки полъх в движението й. Тя се усмихнала ласкаво и проговорила с тихия си глас:

-Да, принце…Ето защо не бива да ни докосваш…ние не сме от този свят. За хората аз и сестрите ми сме неживи същества. Ала не разбираме страха ви… Никога не сме  причинявали смърт на живи твари. Нашата орис е друга. Навестяваме ви в сънищата, показваме се само пред затворените ви очи.

-Но аз не сънувам! – Гласът на принца отекнал в каменната пещера.

-Да… ти не сънуваш. Но ти си по-силен от другите, в мислите ти не са посети зрънцата на човешкия страх.

-И все пак…защо съм тук? Защо ме примамихте? Защо се явявате в съня на хората?

-Защото ние ви показваме това, което търсите – промълвила девойката. – На теб е отредено да го видиш наяве… Не задавай повече въпроси, сами ще ти разкрием отговорите. Довери се на това, което ще видят очите ти…

И среброликата красавица кимнала към две от посестримите си. Девойките вдигнали белите си ръце и зашепнали с беззвучни устни незнайно заклинание. В този миг шум от бушуващи води прокънтял в пещерата. От входа й се задала пенлива вълна , надигаща се нагоре, потрепваща като дишащо тяло. Девойките продължавали да редят недоловими слова…сякаш само вълната ги чувала и им се подчинявала. Когато целият извор се влял нагоре към издигащите се води, девиците бавно спуснали ръцете си и вълната, плавна и мълчалива, се разстлала по пода на пещерата. Толкова гладка и плътна…като стъклено огледало.

Принц Мио се взрял в него. Изпървом различил само собствения си облик. Но сетне по прозирната повърхност, смътни и бледи, се раздвижили незнайни линии…очертания на един много жив образ. Преди още водното огледало да застине в чисто отражение, преди неясните контури да изрисуват докрай устните, челото, очите на едно женско лице, принцът усетил най-неумолимото и обсебващо желание, желанието да докосне този облик. Върховете на пръстите му боляли като живи въглени в копнежа да проследят очертанията на тялото, което в този миг трептяло върху илюзорните води; очите му сякаш крещели в отговор на нейния изрисуван поглед…Пагубно тъмен поглед… Бездънен… Безумно завличащ. Като топла мамеща пропаст, която жадно поглъща онзи, що се осмели да застане на ръба й. Очи, изтъкани от влага, която изпива всичко наоколо, за да остане само тя…и да иска още. И същевременно, незнайно как, тъмнината на погледа тихо преливала в сияние от нежност. Преобразяване, което принцът не можел да проумее, а и не трябвало. По силата на неведоми тайни взорът на девойката от извора се обливал в ефирна белота. Бял поглед, бели очи, мраморен облик, който сякаш засмуквал принц Мио в себе си. И цялата страст, преродена сега като единствена и неудържима повеля над мислите му, знаела, че този образ трябва да бъде открит отново – реален, дишащ до неговото лице.

Внезапната тъмнина наоколо го изтръгнала от мъчителното взиране в извора-огледало на собствените му желания. Мракът не го обезсилил, напротив, сякаш ускорявал пулса му до безумство, удвоявал копнежа му. Принцът знаел всичко – знаел къде се намира, как да стигне до девойката от водната повърхност, знаел дори коя е тя, познавал мислите, действията, движенията й…защото знаел най-важното нещо на света – собствената си страст.

Ослушал се… Усетил, че около него се разстила отвред само кристално празно пространство. Красивите създания, които го довели тук, безшумно, сякаш на пръсти, били изчезнали във владенията на тайнствения си свят. Само диханието на Призрачния извор, клокочещ в краката на принца, все още донасяло аромата на вълнистите им коси. Може би в някой миг девойките са се слели с водата, може би се разливали нейде из нея, готови да го водят в търсенето на онзи желан образ, който сами бяха разкрили пред очите му. А може би не… Сега това нямало значение, защото принцът вече знаел, че трябва да следва движенията на стичащия се извор. Устремен, с ясна посока, плавен, но категоричен, той водел нанякъде.

Принц Мио се оставил на топлата ласка на водите. Те го обгърнали, завзели тялото му, залюляли го приспивно…леко…и го повели надалеч. В мек унес и приказна нереалност изворът лъкатушел в нощта през нечетни дъбрави, горди ридове, неумолими крепости…все напред. Сливал се с чужди води, сетне пак се разплитал от прегръдката им, пропадал в бездънни низини, полазвал високи планини и следвал неотклонно посоката си.

В един миг из вечността на своето призрачно движение водите внезапно замрели. Като по нечия повеля тихомълком се застлали в сънно спокойствие връз непознати, развълнувани от тласъците на пагубна виелица, земи. Принц Мио се огледал в почуда – отвред беснеели смъртоносни ветрове, копия от скреж се впивали в премрежваща очите снежна мъглявина, само изворът продължавал да разпръсква нежен, едва доловим полъх, изпълнен с топлина и спокойствие.

 Ала тялото на принца неусетно се било изтръгнало от прегръдката на водите. Хиляди ножове от студ се забивали бясно в кожата му и нанасяли смразяващи рани. Зимната виелица се стичала като бушуващ поток в него – връхлитала костите, вените, кръвта му. С безумно решителен поглед принц Мио закрачил напред; неговите стъпки надвили смъртоносния мраз, прегазили го, присмивайки се със скърцащ, победоносен глас. Но не студът бил истинското изпитание…. В един миг пред погледа на принца се възправил застиналият камък на Зида. Злокобен и горд, той се издигал без начало и край срещу Мио, изпълнявайки вековната си служба да брани владенията на Древното Кралство.

span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">/span>

®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®

Малката магьосница унесено слушаше лекия напев на водите… Бе потопила себе си, мислите, съзнанието си в галещия ритъм на разказа им. Но след тези думи сепнато повдигна клепачи като някое диво цвете, току-що събудено от внезапна дъждовна капка. Тя позна водите, които все още я прегръщаха. Това бяха те…онези води…Призрачният извор.

-Той е стигнал до мен? – Въпросът излезе като дихание из устните й.

Водата отговори с едва доловимо поклащане. Сетне отново продума с тихия си глас:

-Магьоснице, вековният Зид скоро ще трябва да се подчини на твоята повеля. Само ти можеш да го повалиш, да разтвориш каменните двери на Кралството. Едно твое желание, изречено на глас, дума, която да се излее от устните ти, заклинание, което волята ти познава още от началото на света… Само то може да разруши неумолимата стена. Така е било предречено, нека да бъде.

“Магьосница”…. “Заклинание”…. Водните струйки сякаш мълвяха до безкрай тези думи, които девойката не проумяваше… Много далечни и непонятни, те заблъскаха в съзнанието й като вихър от незнайни ветрове, вплитаха се във въздушни въпросителни, израстваха огромни и мощни до размерите на загадка, която тя страстно копнееше да разбере. Защо я зовяха магьосница? Тя не беше такава... не знаеше.… Заклинание?….Повеля?… Мистични знаци…някакви сили, които тя не владееше… Очите й се изпълниха с безпомощност… Нима можеше в един толкова внезапен и чуден миг да се досегне до всичко тайнствено и нереално, да стане истинска магьосница като онези дивни същества с бели одежди и ефирна мисъл, за които бе чувала само смътни предания и неясни истории?

Но да… В този момент тя си представи Древния Зид – огромен, плашещ, жесток…издигащ се от край света на вечното си място… И отвъд каменната му стена – принц Мио, толкова ясен, истински и дишащ, какъвто го бе виждала, докато водите й напяваха чудната си история. И вече знаеше, че може. Мисълта й, непоколебима и сигурна, проумя своята природа, своята кристално чиста и ясна същност на магьосница, криеща се някъде дълбоко отвъд привидността на крехките черти. Милувката на Призрачния извор бе онзи последен, предопределящ всичко, тласък, който с невидимата си ръка сякаш съдираше живи кожи, дращеше безболезнено, но при все това осезаемо по тялото й до тържествуващия момент, в който най-съкровеният и истинен облик на девойката остана гол, безсрамен и единствен в притихналата от изумление реалност. Тогава малката магьосница закрачи решително напред, навън към преградите на Древното Кралство,

Виелицата усещаше пулса на всяка нейна стъпка и със своето смразяващо спокойствие бавно се оттегляше, за да й стори път. Леден студ…кристални повърхности…убийствени стрели от сребро?… Всичко това, разбира се, беше само една илюзия, уязвена под непоколебимите крачки на девойката. Ала Зидът…той й се присмиваше толкова реално в далечината. Множество каменни устни сякаш се разтегляха пред нея до безкрай и зловещият им смях кънтеше, кристално различим, из въздуха. Магьосницата мълвеше тихи повели към собствените си сетива. Умоляваше очите си да спрат да виждат непроходимите стени, пълзящи отвред; слуха си – поне за миг да не долавя презрителния кикот ; осезанието си – да не усеща мъчителния мирис на безнадеждност… И ето, още стъпка напред и пръстите й докоснаха своя каменен враг. Цялата ръка на девойката сякаш се смрази от досега с мъртвешкото величие на Зида. Но тя вече знаеше, че уплахата е най-реалният й противник, че само чистата мисъл може да разтваря заключени врати и да руши вечни като света прегради. И точно тези свои мисли – най-истинските и най-прекрасните, магьосницата сякаш прехвърли отвъд Зида.

Изпървом не се случи нищо...  Камъкът продължаваше да се издига насмешливо пред нея, а бумтящият му смях да трещи в ушите й… Но сетне топло дихание пропълзя като че през самото туловище на дебелите стени. Девойката плахо приближи…отново докосна бледите камъни и този път по ръката й не полазиха тръпки, а топли и много живи струйки въздух. Тогава тя усети човешкото присъствие отвъд Зида…диханието на нейния принц. Топлината на двамата полази все по-уверено през застиналия камък, стените сякаш изтъняваха, топяха се. Късчета мазилка се ронеха по пробудената земя…едно тук, после там…сетне затупкаха като едри дъждовни капки… Докато накрая Зидът стана прозирно лек и нечия тайнствена ръка се протегна нейде от ефира и с едно движение го помете в нищото.

span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">span style="mso-char-type: symbol; mso-symbol-font-family: Charting">/span>

®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®®