Така...това е постинга, който страшно ми се иска да бях написала аз. Но все някога трябваше да си призная, че чак толкова красиво и силно не мога да пиша. Много пъти съм препрочитала този текст и винаги е променял по нещичко в мен. Открих го преди 4 години в един случаен форум. Авторката му се е подписала като EnjoyMyWorld, a датата му на публикуване е 12.11.2003г. Първоначалният му вариант е на латиница, но ще си позволя тук да го постна "преведен" на кирилица. След толкова препрочитане освен, че го знам почти наизуст, започнах да го приемам и като част от самата мен, от моето мислене... плашещо силни думи...ето ги:

   Кой казва, че смъртта убива? Не тя го прави... 
          (текст:EnjoyMyWorld)
...скуката и безразличието са нашите убийци...

   Единствено когато се изгубя някъде в теб, означава, че съм се намерила. Нещо красиво се случва с мен. Нещо...чувствено, като огън в огъня. Има хиляди причини да не съм тук сега и на всяка от тях си измислям две, за да съм и да продължа да се чувствам така. Само една ми стига, за да съм способна да мечтая, че празнотата в мен се запълва.
   Да. И аз принадлежа на твоя кадифен рай... Рай, в който времето е спряло. Или пък се движи, когато ти пожелаеш. Ще позволиш ли на сутринта да дойде скоро? Или да остана да лежа на пода и да чакам светлината да ме погали вместо теб? Светлина, която да прониже твоята тъмнина.
   Твоето любимо съзнание. Твойто любимо робство. В твоя свят, където всичко друго изчезва и оставаш само ти. В твойта любима невинност. Живея в твоите думи, в твоя дъх. Чувствам с твойта кожа. А очите ти...позволяват на пламъците около мен да се издигат.
   В твоята любима страст. Твоята любима игра. Твоето любимо огледало...
   Не позволявай на светлината да ме докосва. Мразя ласката й. Може би повече от теб. Искам да те погледам на тъмно, за да повярвам, че си това, което искам да си. Когато съмне ще върна часовника назад... Макар да е от метал, ще закращи в мислите ми и ще ми разкаже кога и как си остарял... Може би ще ми е тъжно и ще заплача. Но...Нали този мрак е за това - да поставя равен знак между наивни и щастливи.
   Мразя светлината. Искам да те чувам натъмно, за да повярвам в твоя глас. Когато съмне ще легне пак тъмна сянка между нас, за да сме аз и ти. На тъмно нека се порадваме, за да живеем в светлина...
   Защото единствено отдалеч се вижда ореола. Вярно е, че далечното гнети, но затова пък близкото погубва. Ако искаш да съм вечно влюбена, далеч ме дръж... Защото една мечта изведнъж умира, събудиш ли я, видиш ли я гола...
   Прозрението е болезнен вик. Смъртта е вътре в нас. И ние с всичка сила преплитаме чуждия отговор, без нужния въпрос да сме открили...
   И сигурно си ме чул да стена от болка и безсилие...
   Недей!!!
   Човек веднъж изстреля ли куршума, за жертвата не бива да тъжи.