Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2013 23:20 - Поезотерапия
Автор: perfecta Категория: Тя и той   
Прочетен: 4251 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 10.05.2013 01:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 -          Кажи дума! Хайде кажи! – заподскача Боряна въодушевено.  – казваш думата днес и както каза д-р Марковски, утре по същото време... – тя погледна часовника си – в 18.43 ще се срещнем точно тук, на тази пейка и ще ги споделим! – зелените й очи замигаха очарователно. Дилян се усмихна вяло, почеса наболата си брада с досада и се загледа в приближаващата възрастна двойка. Бяха на около 70, но все още се държаха за ръце като млади и влюбени. Той стана от пейката и се запъти към тях:

-        -  Извинете – застана на пътя им -  мога ли да ви помоля за нещо? – те го погледнаха добродушно.

-         -  Кажи, момче! – изфъфли стареца.

-    - Кажете ми една дума. Първата, която ви дойде на ум. – възрастната двойка се спогледа.

-         -  Дума ли? – Дилян закима утвърдително.

-         -  Да, дума! Каквато и да е. Аз и тази млада дама играем на една игра и имаме нужда от дума.  – двойка старчески очи се взряха в стоящото на пейката момиче. Тя се усмихна и махна срамежливо с ръка.

-      - Ех, влюбени деца! – възкликна старецът. Съпругата му го стисна за ръка още по-силно.

-          - Кажи ти дума! – сърцето й беше развълнувано. Върна се назад във времето, когато тя и съпруга й играеха разни игри. Изчерви се.

-         -  Лейкопласт! – каза гордо старецът. Съпругата му, щом чу, го дръпна рязко за ръката.

-         -  Ама каква е тая глупава дума. От къде ти дойде на ум?– беше много недоволна.

-      - Е лепенката на палеца ми се е отлепила и ми дращи. – каза той компетентно и си повдигна левият крак.

-         -  Не! Не ми харесва тази. Кажи им друга. Някаква по-красива...

-        -  Извинете, госпожо – прекъсна ги Дилян. – думата „лейкопласт“ е чудесна! Благодаря ви! – ръкува се първо с възрастната дама , а след това със съпруга й, поклони се в знак на признателност и се върна с подскок на пейката. Двойката тръгна по алеята спорейки.

-          Лейкопласт! Що за глупост? Защо не каза „мазол“ направо?

-     - Ти недей да философстваш. Момчето каза да кажа дума. Не е казвало „красива дума“.... – гласовете им постепенно се отдалечиха. Младите се подхилкваха леко и наблюдаваха как възрастната двойка се смалява в далечината.

-        -  И така – каза тържествено той – Мила ми Боряна, думата е „лейкопласт“ ! – Боряна кимна, готова да приеме предизвикателството.

-         -  Лейкопласт! – повтори тя послушно - утре в 18.43 тук , на тази пейка ще се видим!

-        -  Съвсем вярно!  – намигна й той . Беше доволен от думата. Двамата станаха и без да си казват нищо потеглиха в  две противоположни посоки.

Беше пролет- красива и вдъхновяваща. Най-чистият и изпълнен с надежда годишен сезон,  характерен с аромат на цъфнали дръвчета и жужене на пчелички. И така както пролетта носи ново начало в себе си, Боряна и Дилян се подложиха на последният опит за едно ново начало. А ексцентричният психотерапевт д-р Марковски имаше нужда от на пръв поглед несъвместима бивша двойка за първото приложение на своята Поезотерапия.

Боряна – млада и амбициозна студентка по литература. Характерна със силна воля и неконтролируема емоционалност.

Дилян – поклонник на българската възрожденска литература, философията и рок музиката.

18.43, Вторник. Тя малко подрани и го чакаше седнала по турски на пейката.  Той разцепи секундата. Седна до нея в точният час, запали цигара, издиша дима и каза:

- Път на дамите! – тя бръкна в задният джоб на дънките си и извади смачкан лист от тетрадка. Прочисти гърлото си и го погледна:

- Само четири стиха, нали така? – той кимна докато опъваше от цигарата. И тя зачете:

- „Начало! Първо действие, аз стрелям на посоки!

Не зная нищо за противника отсреща.

Но ето,  че уцелвам, той привива се от болка.
Със лейкопласт превързвам раната гореща.“ – Дилян изведнъж започна да се смее истерично.

-         -   Това ли е? Това ли е всичко? - тя кимна ядосано.

-         -   Какво, не го намираш за достойно ли?

-      -   Никак даже – Дилян продължи да излива гърленият си смях върху нея. Тя прибра ядно листа от тетрадка и се развика.

-       -   Е я да чуем твоето тогава, Господин талант! – господин талант извади Айфона  си и започна да натиска с пръст по тъч скрийна му.

-        -   Слушаш ли, поръженецо? – тя не отговори. Само нервнечеше с крак, както си беше седнала по турски. Той зачете:

-          Поглед, желание, усмивка, въпрос

Допир, противоположности, целувка, любов.

На земната кора бяхме като седимента и  магменият пласт

Лепнати еидн за друг - като с лейкопласт...– Дилян млъкна. Настана секундно мълчание. То беше разцепено от Боряна, която прихна да се смее.Толкова смешно й беше, че почти се задави.

-        -   Ох, ще умра от смях! – простена тя през сълзи. – това ли е то? Великото творение? – тя го гледаше подигравателно, докато си бършеше сълзите. Той се изправи спокойно  и прибра Айфона си в джоба на дънките. Погледна я от високо.

-       -   Това е. Това е истинската поезия. – махна с ръка пренебрежително и се запъти на някъде. Боряна го видя как спира някакво момче в далечината и ръкомахайки му обяснява нещо. Момчето я погледна през рамо. След по-малко от минута той се върна. – Джанта. Новата дума! – каза той и седна ядно на пейката.

-         -   Ок, джанта – каза тя все още подхилквайки се.

-    - И не забравяй, че трябва да са логически свързани. – тя кимна. Лието й беше поруменяло.

-        -  Здължително ще бъдат. Внимавай само да не затънеш с тая джанта в седиментният пласт– намигна тя, стана от пейката и каза – утре, 18.43 отново тук. – той кимна с раздразнение и тя потегли.

 

Трябваше да са логически свързани. Това беше условието. Така трябваше да го напишат, че отделните четиристипия, които напишеха да звучат като частите на едно цяло произведение. Това беше смисъла на терапията. Имаха една седмица до следващата среща с доктора. До тогава трябваше да имат готовият продукт.

Сряда,  18.43  часа. Този път и двамата дойдоха по едно и също време. Срещнаха се вървейки по алеята, на път за пейката. Вървяха мълчешком, без да се поглеждат. Когато я наближиха двамата стъписано се спряха. На пейката бяха насядали група от момчета и момичета. Тийнейджъри. Смееха се шумно. Боряна и Дилян се спогледаха и безмълвно се споразумяха. Тя тръгна решително към компанията, спря се и започна нещо да им обяснява. Обръщаше се и поглеждаше от време на време към Дилян. Той спокойно дърпаше от цигарата си и, издишвайки дима, правеше кръгчета във въздуха. След по-малко от минута групичката стана и пое на някъде, усмихвайки се приятелски на Боряна. Тя направи жест към пушещият си съперник и след малко двамата вече стояха на пейката .

-     - Джанта! – каза тя и въздъхна. После отново извади лист от джоба си. Огледа се предпазливо. Сякъш искаше да се предпзи, за да не я чуе някой непознат. И започна да чете:

-          „Така започна всичко. Право във целта уцелих!

На първо действие, желаната поанта.

Но стрелецът в мен наместо да ликува

Се строполи ръждиво като стара джанта.“

Дилян мълчеше. Погледа му бе забит в ръцете й, които държаха листа от тетрадка. Не избухна в смях, не се подигра, не се опита да я засегна по никакъв начин. Само я гледаше. В ръцете. В малките фини пръсти хванали измачканата хартия. Тя отлепи поглед от написаното  и го погледна.

-     - Твой ред е! – каза нахално. Не харесваше начина по който я гледа. Ставаше й неудобно. Гласа й сякъш го събуди от дълбок сън. Той механично бръкна в джоба си и извади Айфона. Отново се зарови из приложенията му , докато намери написаното.

-          „От любов мотора ми остана с предна джанта.

Другата изгубих по маршрута -

офроуд трасе на две противоположности,

Осеяно с на изстрелите ти барута.“

Боряна на свой ред се взираше неподвижно в него. Големите й зелени очи трепереха. Трепереха от яд. Яд към него, към себе си, към доктор Марковски и към целият свят.  Изпита неочаквано съжаление, че се съгласи на тази глупава терапия.

Той заключи екрана на телефона и го прибра в джоба си. После извади цигара и я запали.

-    -  -  Защо пушиш? Нали ги беше спрял? – наставнически попита тя, събудена от дълбокият транс, в който беше изпаднала за няколко секунди.

-           - Бях! – каза той и силно дръпна от цигарата.

-     - Е?! – възкликна тя. Това еднобуквено възклицание съдържаше безкрайно много изказани и недоизказани въпроси. Той я погледна с лакти подпрени на коленете и отговори.

-          - Е! – после с жест показа горящата в ръката му цигара. Тя се ядоса.

-         - Това е проблема! Нямаш воля. Нямаш воля за нищо! Дори едни цигари неможеш да спреш. – тя ядно опъна тениската си надолу, отметна една къдрица назад и изтупа дънките си без да има нужда. – Воля! Думата за утре е „воля“. – каза тя, грабна чантата от пейката и демостративно се обърна да си ходи. После обаче се сети нещо и се върна – И неможеш да кажеш: „с на изстрелите ти барута“. Не е стилистично издържано! – размаха пръст над главата му тя и отново, този път наистина, си тръгна. Дилян остана безучастно да пуши цигара.

Четвъртък. Още 4 срещи до края на терапията. Щяха някак да ги издържат. Дилян от половин час обикаляше из Борисовата градина, с ръце в джобовете и поглед забит в асвалтираната алея. Видя я от далеч как пристъпва бодро, нарамила голямата си дамска чанта. Този път беше с рокля. Не носеше често женствени дрехи. Това го изненада.

-         -  Как си? – попита я той.

-      - Чудесно! – отговори делово тя, после бръкна в чантата си и извади малък червен тефтер. Направи му впечатление, че беше сменила хвърчащите листа с нещо по-прилежно.

-        -  И аз съм чудесно – отговори той, без да са го питали. Боряна го погледна косо. Лека усмивка пробягна по лицето й.

-     - Както казах, думата за днес е „воля“. Мисля, че успях да запазя смисъла. – внесе ненужно уточнение тя и започна да чете:

-          „Да, знам, сгреших! Греши човек, защото е човешко.

И  още зная – грешката боли.

Но въпреки болежките, най-истинското нещо

Е волята на грешника напред да продължи .“

Дилян се усмихваше криво. Все едно го болеше някъде, но не иска да му личи. Боряна затвори с жест тефтера и го прибра обратно в чантата си. Не погледна към Дилян. Погледа й проследи една мравка, която се луташе около крака й.

-   -  Добре казано. Но елементарно написано. – каза той докато си ровеше пак в телефона.Тя се направи, че не го чува. Дилян зачете...

-          „Дали да спра, да си почина. Ранен съм, жаден съм, кървя..

Денят преваля,  мотора ми – тоталната щета.

А от теб изгубих и последната следа.

Но още малко воля ми остана – ще повървя...“– когато Дилян приключи с четенето добави – думата за утре е „загуба“ – после без да я погледне стана си тръгна. Тя го гледаше как се отдалечава. Дойде на сигурна победа. А сега дори няколко сълзи си позволиха да се изцедят от очите й. Тя беше сложила рокля днес. Каква голяма грешка!

Петък, 18.43 . Пейката в Борисовата градина отново беше заета. Една влюбена двойка се целуваше страстно на нея. Боряна закъсняваше. Дилян също. Слънцето с – е беше разположило на небето и не искаше да се скрива. В 18.46 Дилян се зададе по алеята. Бързаше, притеснен  че не е навреме. Когато видя целуващата се двойка се стъписа. Огледа се с търсещ поглед, но не откри това, което търсеше. Приближи се бавно към влюбените и им заговори:

-        -   Извинете! – каза плахо той. – извинете много. Имам нестандартна молба към вас. – два чифта безизразни очи го погледнаха от пейката.- Тази пейка е много специална за мен. Днес в 18.43 точно имам среща с важен за мен човек. На точно тази пейка. Това е част от терапия. И е много важно да се срещнем на точно тази пейка, разбирате ли? – Не го разбираха!  

-     -   И какво? – раздразнено подхвана момчето – мислиш, че ще ти се вържа на тая тъпотия ли? Толкова ли няма други пейки, че да се налага да мислиш подобни смешки?

-     -  Виж, разбирам , че ти звучи странно. Но наистина е важно да се срещна с това момиче на точно тази пейка. -  Дилян натърти на „тази пейка“ - Ако не го правим в продължение на една седмица, всеки ден, на едно и също място, по едно и също време , тогава няма да има ефект. – Дилян погледна момичето с надежда. Точно преди гаджето й да подхване наново тя стана.

-       - Пиле, явно на момчето му е важно. Дай да се местим. – и го задърпа за ръката. Пилето се изправи с нежелание. – Успех! – каза тя на Дилян. Момчето само го погледна ядно, с кравешки поглед и нещо промърмори на носа си. Дилян се отпусна на пейката. Беше уморен. Боряна закъсняваше. Това беше нарушаване на правилата. Той си извади телефона и видя, че има СМС. Получен точно в 18.43.  СМС-а гласеше:

-          „Събрах си смелостта, изгубих гордост

И молих, обащавах ти и ти ме взе.

И скоро след това нанесе ми ответният си удар-

Заряза ме с потънало в любов сърце!“

Дилян беше ядосан. Тя трябваше да дойде. Това не беше по правилата. Тя играеше нечестно. Защо винаги нарушаваше правилата? Защо? Препрочете СМС-а отново. После прокара ръка нервно по наболата си коса. Изпрати й СМС.

„И не след дълго видях финал –  пред мен вълнуващо мъжди.

Тържествен, с лента, флагчета, медал и ти до тях.

Забързах ход по теб бленуващ със сетни сили,

Но ти изчезна – и в поредната илюзия се озовах!“

Телефона изпиука. СМС от Боряна. „Думата за утре е „липса“. В 18.43 ще бъда там. Извинявай за днес. Неможех...“.

Дилян стоя повече от час на пейката. Наблюдаваше хората в парка. Бяха красиви. Усмихнати, споделящи, комуникиращи. Деца тичаха, караха колелета и викаха. Дилян мислеше за думата... липса...

 

Събота, 18.43. Дилян и Боряна стояха един до друг на пейката. Тя – с дънки и тениска, той – с дънки и тениска.  Тя беше вързана на конска опашка, той – леко брадясал, със слънчеви очила.

-          „Сама съм, тъмно е, сама съм, сам сама!

Желанието да  живея непробудно спи.

Не ми е трудно да се примиря,

Трудно ми е да приема липсата ти.“

Дилян я гледаше. Сърцето му трепна. За пръв път то трепна по този конкретен начин. Това откровение му дойде неочаквано. Така, както неочаквано дойде написаното от самия него, няколко часа преди това:

„Липсваш ми! Паля цигара.

Липсваш ми! Паля и втора.

При всеки спомен за тебе ще пуша .

Дано така задуша сърцебола!“  

Боряна гледаше цигарата между пръстите на Дилян. Само той можеше да измисли такава безумна дума. Сърцебол. Затова го обичаше! Да, обичаше го! Обичаше го заради всичко, което той направи за нея. Обичаше го и заради всичко, което не направи заради нея. Но как се изразяваше тази обич, когато има толкова голям товар в нея. Тя протегна ръка за да го погали по наболата коса, но се спря. Ръката й увисна във въздуха. Той я видя, хвана я и бавно я постави в скута й. После срамежливо промърмори:

-         -  Утре е последната среща... Имаш ли дума?

-        -  Да – каза сподавено тя. – прошка. – Той кимна и стана от пейката. Подаде й ръка, за да стане и тя, каза „чао“ и тръгна. За пръв път си казаха „чао“ от началото на терапията. Боряна плачеше докато се отдалечаваше от пейката.

 

Неделя, 18.43. Пролетната буря увиваше клоните на дърветата като спици на колело. Едрите капки дъжд се стоварваха по земята като топчета живак и пробиваха попадналите на пътя им крехки листенца на току що разлистилите се дървета. Нямаше пешеходци, нямаше и атомобили. Само огромни вади дъждовна вода се стичаха по асвалтираните улици. Алеите в Борисовата градина се бяха превърнали в малки реки. И там, в този пролетен порой, измежду сипещите се гигантски дъждовни капки се лашкаше един червен чадър. А под него смело крачеше Боряна – решителна и непоколебима. Тя спря пред пейката в уреченият час и се заозърта. Беше решила, че няма да му се обади, за да го пита. Един дъжд не би я спрял. И искаше да вярва, че няма да спре и него. Сърцето й ускори в момента, в който го видя да се задава. Без чадър, крачещ бързо, мокър до кости.

-         -  Защо си без чадър? – попита го тя недоумяваща.

-        -   Не нося женски аксесоари – и после се пъхна под нейният.

-         -  Мокър си. Ще се разболееш.

-        - Давай да минаваме на въпроса. Стига си се вайкала. – Беше се уморил от бързината и дишаше тежко. При тези негови думи нещо я сряза в стомаха. Това явно беше развръзката. И тя мина на въпроса. Не извади червеният тефтер, нито извади лист от терадка. Наложи се да го извика, защото шума от дъжда заглушаваше думите й.

Стоя пред тебе днес готова да признавам.

Да изрека на глас  в какво сгреших

Едно –изневяра! Две – че нямах вяра

в това че ме обичаш. Обичам те, прости ми, моля те! – И очите на Боряна се напълниха със сълзи. Страхуваше се да чуе какво ще й каже той. Страхуваше се, че го е изгубила..

-          В крайна сметка, след толкова време

Какво като пуша – сърцето ми дреме.

Очите ми не виждат, живота ми се ниже.

Прощавам ти хиляди пъти. Върни се!

 

И там, под пороя, в Борисовата градина, под един червен чадър две изгубени сърца се намериха.  А Д-р Марковски изживя своята професионален триумф, съзнавайки че е успял да помогне на своята първа  двойка, подложила се на Поезотерапия.




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zabavnata - Добро утро!
26.04.2013 06:28
Шест срещи и са намерили път един към друг. Браво!
Много увлекателно пишеш. Поздрави!
цитирай
2. perfecta - Добро и слънчево утро :)
26.04.2013 07:42
Понякога са достатъчни. А когато трябва да служиш емоциите в рамки от думи, тогава могат да станат чудеса.
Благодаря ти, zabavnata!
цитирай
3. eloana - Много свежо и чувствено! Нов поглед ...
01.05.2013 11:30
Много свежо и чувствено! Нов поглед за решаване на проблемът с общуването! Героите са истински и всеки може да се припознае в тях! Хареса ми поезията, при нея - чисто женска, а при него твърде мъжка. И разбира се, това, че стъпка по стъпка ни изведе до поантата!
цитирай
4. perfecta - Благодаря ти, eloana за хубавите ...
01.05.2013 23:58
Благодаря ти, eloana за хубавите думи. Поезията е много подчиняван начин за комуникация. Всички имаме момент в живота, в който мислим и чувстваме като поети :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: perfecta
Категория: Тя и той
Прочетен: 51694
Постинги: 16
Коментари: 43
Гласове: 108
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031