Саламът, вероятно бидейки именно салам,  винаги е бил пълноводна река, дори океан на вдъхновение в рекламиня бизнес. Рекламата на салам е реклама със сюжет. В края на краищата това не ти е някаква безлична кайма, дето няма кой знае как да я покажеш, освен да я пльоснеш, и то вече трансформирана в кюфте, върху скарата или в живописно бълбукащ (тоест загрят) тиган. 
       Но саламът... Ех... Там е друго. Всички помним Дон Кихот и Санчо, режещ колбасния си съименник "Санчо", дето "си го бива", пък макар и ситуиран не точно на върха на копието, а фактически на върха на ножа. Но Дон Кихот и "Санчо" отдавна вече са класика и ние, като едни будни хора, трябва да потърсим изкуството в по-нови дни.
      А в по-нови дни цялото възможно вдъхновение на рекламния разум се е сбрало в рекламата на "Leki". Креативният размах тук е избрал да се приземи не къде да е, а в типичното Бг съвремие. Такъв суров реализъм, че чак да се зашеметиш...
      
     Виждаме съвсем класически съпруг и съпруга на средна възраст в домашна обстановка. Встрани от фокус мъжът нещо там си реже и си яде (без да прибързваме с конкретиката на нещото под ножа - има време да поотложим кулминацията, щото от фирмата са платили време за ебати сюжета). Човекът е добър актьор - реже си толкова безлично, че не ти минава и през ум да заподозреш емоционално-вкусовата стойност на продукта в ръцете му. Напротив - цялото внимание е приковано в женицата, която чете писмо. Видимо развълнувана и с умилителна усмивка, тя чете на глас, за да можем ние бавно, но сигурно да разберем следните факти:
         - жената е не просто жена, а майка на дете, което не е просто дете, а явно новоприет студент нейде в чужбина;
        - детето (слава богу!) се чувства добре. Тук всички, начело с женицата, въздъхваме от облекчение, но, уви...избързали сме, защото:
       - детето може и да е адаптивно копеленце, но май изпитва носталгия. Направо нещо болезнено много му липсва... Нещо свидно, нещо родно... 
Жената явно е неспособна да продължи четенето, но умело изиграва многоточие на речта. Плъзва разтревожен поглед към съпруга си и го приковава виновно в... салама на мъжа (имам предвид колбасът в ръцете му!). "Leki", мамка му, "Leki"! В чужбина може да има всякакви салами, но очевидно няма "Leki" и този простичък факт разказва играта на свидната им рожба ( в случай, че някой е решил да емигрира, нека се замисли повторно какво оставя тук...). 
      На момента двамата съпрузи биват обзети от жестока, непоносима, размазваща вина. Значи те тук ма"ат  "Leki" и въобще не им пука за емоционалната стойност на продукта, а детето им в чужбина немило-недраго бленува парченце от него... (или нещо в този дух им минава през главите, но определено се чувстват ужасно виновни). И не стига това, но и режисьорът на клипа ни довършва с кадър, на който се вижда семейната снимка на тримата от добрите стари дни, когато и синът им е хапвал безгрижно салам в родния дом и се е усмихвал щастливо.
      Но! Стига меланхолия! Бащата се оказва пич на място!  Решително махва с ръка и казва: "Спокойно!". Е, значи - спокойно! Явно разполагаме с план да преборим тази привидно отчайваща ситуация.
       И ето ни рано-рано на следната сутрин в...пощата. Ами да, бе! - въздъхваме облекчено ние - ще изпратят салама в колет до горкото дете! 
Даже са приготвили пратката - прилежно увит салам в някаква бяла хартия....бащата го държи в ръка ( явно това е актьорското призвание на човека - постоянно да държи салам. Но е добър в това, признавам най-експертно). Сетне го подава на пощенската служителка и тя, с изражение, сякаш цяла сутрин е приемала колети-салами, го поставя небрежно зад себе си.
       Всъщност става ясно, че жената наистина е приемала цяла сутрин такива колети, защото зад нея се трупа солидна купчина увити в бяла хартия салами. Увити те са, но така особено, че етикетите "Leki" стоят над опаковъчната хартия (!) и по някаква случайност са обърнати очи в очи с камерата. 
       Това, признавам, ме озадачи, но поразмислих и реших, че хората, които  изпращат салам на децата си в чужбина, извършват следната не leka операция:
        а) купуваш парче салам;
        б) старателно отлепяш етикета, внимавайки да не го скъсаш някъде, после го оставяш настрана, докато:
        в) опаковаш прецизно колбаса в снежнобяла хартия и
        г) вземаш етикета и отново го залепваш отгоре над хартията (вероятно с цел още в мига, когато детето ти си получи бленувания салам, то да спре да се теразе "Leki" ли е, не е ли и мъките му, ведно с носталгията, да секнат, поне докато не опустоши салама и не замрънка за друг в следващото си писмо).
       Така и става. Вече сме нейде зад граница. Дори знаем точно къде - Флорида, Сащ (любезно са ни уведомили с дискретен надпис, ама съвсем като на филмите!!!). Красив нов ден! Слънце, просторна зеленина на двора, не лоша къщичка и сина от снимката, който получава пратка. Получава я той и усмивка озарява лицето му - ето, това е щастието! Радостно заприпква към вратата на емигрантския си дом и се провиква "Лили (или друго там женско име), получихме салама!" 
       А-хааааааааа.... Значи имало и Лили, значи двама били хитреците! Ми те това саламче ще го опустошат за отрицателно време и после? После вероятно ще е ред на Лили да пише на техните, та да може те по познатия вече път да купят, опаковат (като не забравят да преместят етикета отгоре) и изпратят 1 брой "Leki" в името на пълното щастие на дъщеря си.

 P.S. За Сула и феновете му:
     Аз повече няма да правя така. Честна дума! А и ,  като всепризнат експерт по малоумието на рекламите, ти си недостижим! Не ми е минавало през ума да те конкурирам, просто исках да опитам веднъж. Оказа се отчасти приятно, отчасти и трудно - ти правиш и разбор, а аз поспестих анализа и в общи линии се ограничих с простичък преразказ. Надявам се за Сула-феновете да не е било дразнещо, в случай, че са ме сравнявали с Него. 
       Аз сега отивам да купя салам "Leki" и да го изпратя на най-добрата ми френдка в Хамбург.  Защото подозирам, че те там може и да имат някакъв, така да се каже, Хамбургски салам, но едва ли има "Leki" и кой знае как се терзае момичето.....