Прочетен: 3000 Коментари: 22 Гласове:
Последна промяна: 08.08.2009 02:16
Най-после някой написа любимата ми книга. Друг някой пък взе че я нарисува (тоест илюстрира смислите й с ударна доза въображение, добавяйки даже и една намигаща вилица в бонус).
Прекарах с нея три ужасно уютни нощи, пърхайки бавно по редовете и междуредията. На финала открих, че ми се чете отново, този път отзад напред за разнообразие и вече съвсем лакомо. Хареса ми да се поразнищвам точно в тези чужди мисли и преживелици. Понякога и ежедневия, само че от специален вид.
Любимата ми чак пък толкова откровена книга, на която даже и през ум не й минава да се поприкрие мъничко, се казва “Смешна метафизика”, предназначена е за забавно развиващи се типажи и всъщност представлява издадения на книжно тяло блог на Нав
На вкус е магически реална и силно философска, само че по онзи непринуден начин, който няма за цел да ти проповядва някакви върховни истини на живот и на смърт. Нав също – за доказателство прилагам интервюто ми с него на тази страница.
Илюстрациите пък са дело на Нечо (съкратено или от Недялко Иванов, или от нечовек). Нечо е брат на Нав. Както и обратното. В “Смешна метафизика” така са си омешали енергиите, че не знам как ще се оправят оттук нататък. Тяхна си работа всъщност.
Прочети ги внимателно, а ако искаш, ела да ги видиш и на представянето на книгата им – днес е, от 18.30 ч., в книжарница “Хеликон”, бул. “Патриарх Евтимий” 68.
Та ето какви ги наговорихме с Нав...
(ей го на и Нав)
-Взехте, че ми изпратихте книгата си точно в период, в който изчитам всичко възможно на Вонегът. И знаеш ли какво ми хрумна, когато я видях – двамата с брат ти в комплект доста успешното правите един Вонегът...
-Да. Като текст и илюстрации наистина има някакъв такъв момент. И аз скоро четох “Армагедон в ретроспекция”, която е събрана от сина на Вонегът и ми направи впечатление, че той по същия начин е направил комбинация от кратки текстове и илюстрации... Пък и честно казано, аз наистина се асоциирам в някаква степен с Вонегът, въпреки че не съм толкова социално-сатиричен...
-Знам, че се асоциираш и го харесваш. И не само това. Човек може да те научи почти целия, когато прочете книгата ти, може да ти влезе в ежедневията дори. Притеснява ли те факта, че се е получила толкова открита книга?
-Да, тази книга си е в някаква степен дневник, автобиография или както искаш да го наречеш, написана по един много своеобразен начин. При мен обаче винаги е било интересно това, че аз нямам лично пространство; в смисъл, че няма неща, които да ме е срам да бъдат разбрани от някого. Точно обратното. Когато човек извади всичко на повърхността, е много по-лесно да контролира собствените си проблеми или нещата, които не харесва в себе си. Така че това си е някакъв вид автотерапия и аз мисля, че писането ми помогна страшно много да изчистя суетата, гордостта. Доколкото е възможно, разбира се...винаги остава по малко, за да не се окажем съвсем светци.
-Имах предвид, че да издадеш книга е доста различно от писането в блога... Даваш ли си сметка за това?
-Аз лично трудно откривам разликата. Може би въпросът е по-скоро доколко читателите ще могат да възприемат нещо толкова откровено, защото по принцип те са малко глезени, обичат неща, за които знаят, че са измислица и, ако може да не става прекалено сериозно. Когато попаднат на твърде истински неща, малко започва да ги стяга шапката.
-Как всъщност стана тази работа от писанията ти в блога да се стигне до книга?
-Стана така, че множество пъти, докато поствах в блога си, получавах коментари от сорта “Това много ми повлия, това ме разсмя, а онова ме разплака...защо не публикуваш тези неща?”. Впоследствие текстовете се натрупаха, узряха, станаха завършен цикъл и сега дойде момента да ги събера в една последователност, така че да отразят вътрешния ми път. А последната капка дойде от това, че една читателка ни предложи подкрепа, а ние с брат ми, като хора, отворени към нови проекти, прегърнахме идеята. И въпреки, че това не са нови текстове, от тях стана съвсем завършен проект. Но, знаеш ли, по-важното за мен е, че Нечо направи едни страхотни илюстрации към тях и дори само заради това си струваше да съвместим неговия талант с моите преживелищни писания.
-Май в България още не е актуално да се тръгва от готините блогове и да се стига до издаване на книга. Мислиш ли, че на новата литература повече й отива да се случва точно по този начин?
-Малко съм скептичен към блоговете, въпреки че самият аз пиша в блог вече 5-6 години. Мисля че блоговете традиционно страдат от така наречената блогорея – тоест, излишество от думи и емоции, излишество от битовизми. Има разлика между това човек да сподели нещо стойностно от ежедневието си и това да разкаже как днес е ходил до Женския пазар и е купил 10кг картофи. Не че и второто не може да бъде описано по един интересен начин. Изкуство е да можеш да превърнеш ежедневното в нестандартно и в провокиращо и в красиво. В повечето случаи обаче в блога за битовизмите се говори по един много битов начин, който лично на мен не ми дава нищо, затова не мисля, че вбъдеще би могла да излезе някаква тенденция блоговете да се превръщат в книги и в литература. Може би само отделни...
-Само блогоизбраните?
-Само блогоизбраните, да! (смее се)
-Вероятно това е един силно излишен въпрос, но ти си от авторите, които пишат за себе си, а не за този, който ги чете, нали?
-В голяма степен да. Нещата в книгата ми наистина не са писани с цел публикуване, нито за онзи, който ще ги чете. Същевременно обаче има и нещо друго – в психологията е доказано, че когато човек има целева аудитория пред себе си и когато знае какви хора ще прочетат текста му, каквато е ситуацията в блога, това има много позитивни ефекти, накратко – фокусира пишещия върху едно по-подредено и по-продуктивно писане. Така че за мен факта, че си имах една аудитория, макар и сравнително малка, също е ценен.
-Интересно ми е защо си определи книгата като метафизика. Лично на мен метафизика определено не е първата асоциация, която ми хрумва за писанията ти. Много по-земни ги виждам, отколкото мета-, честно!
-Виж, хареса ми енергията на името и в случая “метафизиката” е една рамка, от която да стане ясно, че могат да се очакват някакви философски неща. Но пък имам и няколко разказа, като “Дзен на чорапите”, които са си чиста метафизика, та има и такива елементи, но си права, че те са малко. Като цяло книгата си е философски ташак с много личностни елементи. Когато четеш между редовете ще видиш моето собствено израстване в личностен план. Ако бях външен читател, май това щеше да ми е най-интересният момент.
-Така е наистина. Това ме провокира да те попитам, ако беше тръгнал да пишеш с предварителното намерение, че ще излезе книга, а не така спонтанно в блога, нещата ти пак ли щяха да бъдат в първо лице? И въобще, първото лице при теб случайно ли е или не?
-Не е случайно. И в случай, че знаех, че пиша книга, тя пак щеше да е в първо лице. Познавайки себе си, знам, че пиша най-добре в първо лице. Ако прочетеш нещата ми в трето лице, ще ги намериш по-слаби, поне аз така ги виждам.
-Има ли порода човеци, за които “Смешна метафизика” е тотално забранена?
-Не бих я препоръчал на хора, които четат единствено за разтоварване. Въпреки че на моменти тя е доста смешна, голяма част от нея наистина провокира някакво замисляне, разбир асе съвсем небрежно, без да се натрапва. Аз, примерно, никак не харесвам авторите, които натрапват някакви идеи, посочват ги с пръст и казват “Ето тук трябва да се замислите”. Знам, че книгата ми ще се хареса на хора, които обичат многопластови четива.
-И последно – бъка ли наоколо от достатъчно забавно развиващи се? Защото все пак те са ти таргет-групата.
- Мисля, че да, българинът би могъл да оцени автоиронията в този контекст на битието си и да, има достатъчно забавно развиващи се наоколо. А и ако книгата ми изпъква с нещо, то това ще е че зарежда с лекота и позитивност и представя живота като нещо красиво.
(пък ей го и Нечо)
ето и що за човек е Нечо:
С главата си Нечо съзерцава, говори, пие мента. С едната си ръка рисува, с другата пише, а с двете свири на китара. Краката използва активно като кара колело, кънки и ходи много пеша. За награда ги разхожда боси по пясъка. За него рисуването е личен процес, необходимост. Картините му са като парчета от пъзел, малки дози концентрирана енергоемоция. Като пакетче кафе. Те не познават думите, не казват нищо конкретно, единствено наблюдават в очакване да пресечете погледите си.
Поздрави и успех!
05.08.2009 16:26
05.08.2009 17:38
аз разбрах за книгата случааайно - запознаха ме преди няколко дни с нечо някъде по левски (май), хаха, съдба :)
целувки!
да ти завиди човек на фототапета шъ знайш!:)
радвам се че ти харесва!!!
Така че няма опасност толкова голяма да го разкрият! Винаги има още.