Казват, че хората избягват да мислят за смъртта. Факт! Рядко срещам някой, който наистина е наясно, че е смъртен...и му личи по ветрилцето, на което пише "MEMENTO MORI".
       Казват също и, че дори да претендираш, че имаш някакво съзнание за смърт, то най-вероятно си неволен лъжец, тъй като на практика не е възможен опит с умирането. Изключвам алабализмите за завърнали се от оня свят клинично умрели, както и иначе забавни продукции като "Линия на смъртта" (стар филм е, в случай, че не ти говори нищо). С тези истории се печелят пари, а не се съобщават велики истини...поне аз така мисля. Е, онова за тунела и ярката светлина звучи убедително, но моята теория е, че става въпрос за някакъв рефлекс на умиращото съзнание, а не мистификация. Нещо като последен кадър преди изписването на КРАЙ...силно осветен финален надпис. Холивуд би трябвало да опита ефекта, в случай, че досега не е...Не помня холивудска бълвоч, която да завършва с тунел, но е възможно да има... Както и да е...
      Имам един недостатък на иначе издържливата ми психика и той е от време на време сериозно сполетяващите ме признаци на танатофобия (страх от смъртта). За разлика от...хм...нормалните хора, които изпитват такъв страх обикновено на фона на някаква гранична ситуация в живота си, мен ме спохожда понякога без видима причина. Страхът е под формата на представа. Представям си ужаса от момента, в който осъзная, че умирам. Дали ще имам любим човек до себе си? А какво би изживял той в този миг? Ами ако съм сама?... Ужасяващи сценарии и най-гадното е, че поне една от хилядите вариации със сигурност някой ден ще се окаже реална.
      Всяко живо същество притежава един много силен рефлекс - да не се примирява с безизходни ситуации. Мисълта за смъртта обаче е единствената ментална ситуация, срещу която нямаш успокояваща алтернатива, че е възможно да се намери изход. С това ми е трудно да се примиря. Да, страх ме е от страха, колкото и банално да звучи.
     Помня семинар в университета на тема "Как изглежда смъртта" (или нещо в този дух). Беше към един като цяло малоумен спецкурс - "Любовта като самопознание", изключително непрофесионално воден от идиота на Философски Факултет (по-коректно е да не казвам името, нищо лично). Та идеята беше да се получи диалог, в който участниците в семинара да споделят представата си за смъртта. Изслушах към дузина девойки, които, странно как, все виждаха смъртта в облика на красива жена(блондинка или брюнетка, според личните предпочитания), облечена в бяло (тук-там решена в черно...) и на места с детайли, описващи дълги пръсти, фини ръце и тн. Две-три момчета се спряха на класическия скелет, въоръжен с коса скитник, вървящ по прашен път и...друго не помня... Реших, че ако ще е персонификация, то предпочитам онзи тип Смърт на Пратчет, който говори все с главни букви в бг-преводите...поне има чувство за ирония. 
       Всеки, без изключение, си представяше някаква фигура, което, като се замисля, не е странно - просто се дължи на дългогодишно вменяване от приказки, истории на ужасите и хорър-филми. Моят извод беше, че, ако говорим за мислене на смъртта, неминуемо става въпрос за някаква представа - така е, тук не е възможно мислене без помощта на въображението. Въпросът обаче е, че стереотипът с някаква ходеща, бродеща, говореща фигура поне на мен ми изглежда повърхностен. И не съвсем честен. Моята представа за смърт е представата на собственото ми умиращо тяло. Така имам някаква ясна идея. Ако е необходим образ (а може би е), то самата аз съм този образ в неопределен бъдещ момент...с ужасено съзнание, че умирам.
         Тук се спирам. Ей така, с необособен финал. И без това се чудех дали да пусна този постинг. После реших, че, така или иначе, тук записвам много от настроенията си. Да кажем, че днес ме навести умерена танатофобия. Утре пак ще съм свежарка:)