Мисля за стая, в която прониква звук на дъжд. Капки по затворен прозорец - най-нежният тон на тишината. Неопределим час - протяжен сив нюанс навън; небе без цвят, без ориентир.
         Нито един часовник в стаята. А може би един, но спрян, защото ритмичните движения на стрелките дразнят с отсечената си равномерност. Спрял в някакъв час без значение, да кажем 3 и 17; ден или нощ - това не ме замисля, важен ми е дъждът.
          Спокоен ритъм - темпото на пулс. Две тела почти в покой. Глас на спяща жена, който казва нещо тихо като реплика от съня й. Мъжът я чува, шепотът й се слива с една от лъкатушещите вадички дъжд по стъклото; съзнанието му смесва водната капка и женската влага, чувства мислите си някак странно напоени. Упоени.
          Тъмно розови цветя. С онзи сластен цвят на вътрешността на малки морски миди по пясъка. Грижливо подредени във вазичка, почти без аромат, но някак напомнящи за присъствието си в стаята. Огледалото зад тях умножава стръковете - приятна оптическа лъжа, която занимава възприятията. Има много красиви лъжи, тази в огледалото е една от тях. А другата в този миг е, че времето е престанало да се натрапва в пространството около двамата. Няма време - просто липсва... Нито минута, нито дори секунда, нищо обичайно. Тази лъжа е още по-омайна, никой не желае да осъзнава нетрайността й.
          Двете тела попиват ритъма на дъжд, усещат прохладата, с която милиардите капки изпълват въздуха навън. Чувстват се лежерно плуващи в някоя улична локва. Като малки насекоми, които пият от нея. Всъщност пият от себе си, от безвремието, което ги е погалило с прозрачни тайнствени пръсти. Тук, вътре в стаята. В звука на дъжд