Силен вятър вънка духа...тази нощ. В мен - страх.
     Не че не ме предупреди китайчето по BTV... Предупреди ме, даже го пуснаха извънредно в самия новинарски блок. А и през деня духаше силно... Но нощта преувеличава усещанията. И размива чистия разум. Играе хазартно с границите на реалното - залага здравомислещата ни епоха срещу доза въображаем страх. Въображението печели (както винаги). Тази нощ вятърът го усилва многократно, озвучава го с диво свистене, заплита го в лекото полюшване на завесите ( бай дъ уей, когато сменяте дограмата си, винаги преценявайте вероятността майсторите да се учат на занаят точно с вашите прозорци; при подобен късмет завесите, както и лампата, весело се полюшват с подухването на вятъра...)
       Изгубен от времето ми облог... Аз вече не съм в моя си сигурен век. Той имаше своите уродливости, но, въпреки всичко, ми липсва. 
       Стоя си тук, в пещерата. Озадачава ме беглият спомен, че преди минута тя беше стая, пълна с предмети. Все още помня, че някои от тях наричах "мебели", "лампи", "техника", "легло". Но вятърът, свистейки, грабна понятията, а мракът изтри очертанията им.
       Останах в пещерата, но не се почувствах по-сигурна. Дори открих, че воювам с природата. Първобитен човек съм, а реакциите й не ме сближават с нея. Втълпила ми е страх. Ежедневно се е перчила пред мен, показвайки как, заради глупава приумица, може да руши камъни, да съгражда непреодолими бариери; в момент на самодоволство е пресушавала пред очите ми реки, а друг път ме е заливала с игра на наводнение.
       Тази нощ я чувам да чупи клони навън. Мразя я такава пукаща. Заплашвам, казвам й: "Ще викам". Вятърът се тресе от смях и отговаря: "Викай. Но аз не разбирам твоите звуци". А аз не разбирам неговите. Но това някак не ни прави равни.
       Разхождам се из пещерата в обичайното си безсъние (нищо фатално - безсънна съм по принцип; не заради изтерзана душа, а като следствие на леко обърнат биологичен часовник). Чакам си моя дивак, обеща да донесе муфлон за вечеря, но знам ли... При този вятър ще му трябва огромно упорство, за да стигне при мен. Опитвам с телепатия. След пет минути получавам сигнали. Не е дивакът... Линията пропуква, но разбирам, че съм се свързала единствено със страха си. Той съобщава нещо пращящо... Едва при повторението долавям думи - "Бедствие...повтарям, бедствие. Старозаветна емисия... Едно... Две...Три... Проба... Проба... Моля изчакайте връзка със съня". 
        После заспивам. Вятърът продължава да свисти, а аз заспивам. Не съм сигурна кой победи. Все пак последната трезва мисъл преди съня беше, че обичам своеволията на нощта. Въпреки всичко я чувствам някак близка. А освен това мисля, че в този момент успях да се свържа с дивака. Каза нещо мило и обеща да ме събуди в една мокра утрин:)